— Тази нощ при нея ще има човек, затова не се притеснявайте.
— Да. Добре. Е, няма да я притеснявам тогава. — Еди Ланцо се обърна и понечи да тръгне към къщата си. — Целият остров отива по дяволите, казвам ви — измърмори той. — Прекалено много ненормалници. За последен път оставям ключовете си в колата.
— Господин Ланцо? — извика Чейс.
— Да?
— Само един въпрос. Чудя се, бяхте ли си у дома, когато господин Тримейн беше убит?
— Аз ли? — изсумтя Еди. — Винаги си стоя у дома.
— Случайно да видяхте или да чухте нещо?
— Вече казах на Лорн Тибетс. Точно в девет си лягам и така чак до сутринта.
— Значи спите непробудно? И не сте чул нищо?
— Как бих могъл, когато слуховото ми апаратче е изключено?
— О! — Чейс се загледа след мъжа, който повлече нозе към къщата си и продължи да мърмори за нахалниците и крадците на коли. Чейс се изненада, че един изпаднал старик проявява такава загриженост към Миранда Уд. „Свястна млада жена“ я нарече Ланцо.
„Какво знае той, по дяволите?“ помисли Чейс. „Какво изобщо знаем за другите? Хората си имат своите тайни. Аз моите, Миранда своите.“
Обърна се и тръгна към „Честнът стрийт“. Двайсетминутната разходка на хладния нощен въздух му подейства ободряващо. Когато най-после стъпи на прага на входната врата, видя, че осветлението беше изключено, светеше само лампата във фоайето. Никой друг ли не си беше у дома? Тогава чу Ивлин да вика името му.
Откри я в тъмния салон, където седеше съвсем сама. Почти не различаваше сянката й в люлеещия се стол. Мъглявата светлина от уличните лампи очертаваше силуета й.
— Най-после се прибра — рече тя.
Той се насочи към една лампа.
— Ивлин, имаш нужда от малко светлина.
— Не, Чейс. Недей. Обичам тъмнината. Винаги съм я обичала.
Той се спря, колебаеше се какво да каже, какво да направи. Бавеше се в сянката и я наблюдаваше.
— Чаках те — тихо каза тя. — Къде ходи, Чейс?
Той не отвърна веднага.
— Да видя Миранда Уд.
В отговор последва хладна, мъртва тишина. Дори скърцането на люлеещия се стол не се чуваше.
— Тя те е омагьосала, нали? — прошепна Ивлин.
— Няма никаква магия. Просто исках да й задам няколко въпроса за Ричард. — Той въздъхна. — Виж, Ивлин, денят ти беше дълъг. Защо не се качиш да поспиш малко?
Тя все още не помръдваше. Стоеше като черна статуя на фона на прозореца.
— Онази нощ ти се обадих — рече тя, — в нощта, когато той умря… надявах се…
— Да?
Отново тишина.
— Винаги съм те харесвала, Чейс. От дете. Винаги съм се надявала ти да ми направиш предложение. Не Ричард, а ти. — Люлеещият се стол отново заскрибуца, тихо-тихо. — Но ти никога не го направи.
— Бях влюбен в Кристин. Помниш ли?
— О, Кристин. — Тя с отвращение изсъска името. — Тя не беше достойна за теб. Но ти сам го разбра.
— Не бяхме един за друг, това е.
— Ние с Ричард също.
Той не знаеше какво да каже. Разбираше накъде клони и искаше да избегне този разговор. През всичките години, докато растяха заедно, той така и не успя да си представи себе си и Ивлин като двойка. Тя със сигурност беше привлекателна. А и на възраст беше по-близо до него, отколкото до Ричард. Но той рано осъзна, че тя притежаваше способността да манипулира хората, да промива мозъците и да опорочава сърцата им. Ричард имаше същия талант.
И въпреки това, той я съжаляваше.
— Ивлин, просто си изморена — едва чуто каза той. — Преживя една ужасна седмица. Но най-лошото отмина вече.
— Не. Най-лошото тепърва предстои. Самотата.
— Нали имаш децата си…
— Скоро ще си тръгнеш, нали?
— След няколко дни трябва да тръгвам. Аз работя в Гринуич.
— Можеш да останеш. Поеми „Хералд“. Филип все още е твърде млад да го управлява.
— Няма да излезе издател от мен. Знаеш. А и мястото ми вече не е тук. Не и на този остров.
За миг те се погледнаха един друг през сенките.
— Значи така — прошепна тя, — за нас.
— Боя се, че е така. — Той видя как силуетът тъжно кимна. — Ще се оправиш ли?
— Разбира се — тихо се изсмя тя. — Ще се оправя.
— Лека нощ, Ивлин.
— Лека нощ.
Той я остави да седи до прозореца. Едва когато приближи стълбите, изведнъж надуши киселия мирис, който се носеше из приемната. На малката масичка до телефона имаше празна чаша. Той я вдигна към носа си.