Той запали двигателя и обърна колата към „Честнът стрийт“. По целия път към дома тя не промълви нито дума. Дъщеря му беше честолюбиво момиче. Въпреки, че никога не би го помолила, тя се нуждаеше от помощта му. И щеше да я получи. „Каквото и да ми струва, помисли си той, ще го направя.“
Все пак, Ивлин беше негова плът и кръв, а той не можеше да допусне плътта и кръвта му да отиде в затвора.
Дори и да имаше вина.
Градината й беше нейното светилище. Тук Миранда беше посадила ружи и делфиниуми, детски дъх и кошнички. Не си беше направила труда да оформя пространството и цветовете по схема. Тя просто беше посяла растенията в земята, беше разпръснала семената, лозниците и цветята бяха превзели двора й. Горките, през последната седмица бяха пренебрегнати. Цветовете бяха клюмнали, защото от няколко дни не бяха поливани. Ала сега тя си беше у дома и нейните питомци изглеждаха щастливи. Колкото и странно да й се струваше тя също се чувстваше щастлива. Слънцето топлеше гърба й, ръцете й мачкаха животворната глинеста почва. Това й стигаше. Свеж въздух и свобода. „Колко ли ще продължи?“
Тя прогони тази мисъл и заби търнокопа в твърдата земя. Щеше да прекопае малко и ще разшири животворната леха с още два фута. Тя подпря търнокопа на къщата и коленичи, за да раздроби буците и да отстрани камъчетата.
От слънцето й се придремваше.
Най-после не можа да устои повика на дрямката и полегна на моравата. Ръцете и коленете й бяха зацапани от пръстта, а тревата като завивка обвиваше голите й нозе. Чудесен летен ден, като онези, които помнеше от детството си. Тя затвори очи и си спомни за следобедите, когато майка й беше все още жива, а баща й заставаше до барбекюто и пееше, докато препичаше хамбургерите…
— Каква е тази опасна игра, която играеш? — попита един глас.
Миранда стреснато седна и видя Чейс да стои до бялата ограда от колове. Той отвори портичката и влезе в двора. С приближаването му й мина през ум колко нелицеприятно сигурно изглежда с градинарските си къси гащи и тениската. На фона на слънчевата светлина и синьото небе, Чейс изглеждаше безупречен и недостижим. Тя замижа, за да види изражението му, но успя да различи само едно тъмно овално лице и развяната от вятъра коса.
— Знаела си, нали? — попита той.
Тя се изправи на крака и изтупа пръстта от ръцете си.
— Какво да знам?
— Как успя, Миранда? С няколко сладко прошепнати думи? Впиши ме в завещанието и ще съм твоя завинаги?
— Не разбирам за какво говорите.
— Идвам направо от семейния адвокат. Неприятна изненада ни очакваше там. Преди две седмици Ричард направил ново завещание. Оставил е „Роуз Хил Котидж“ на теб.
Тя стъписано замълча и се взря в лицето му с недоверие.
— Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да отречеш?
— Никога не съм очаквала…
— Мисля, че точно това си очаквала.
— Не! — Тя се извърна, смутена. — Никога нищо не съм искала…
— О, я стига! — Той посегна към ръката й и я дръпна да се обърне към него. — За какво става въпрос, за изнудване? Начин да ти затвори устата за любовната ви връзка?
— Нищо не знам за никакво завещание! Нито за къщата! Освен това, как така ще ми я оставя? Не се ли полага на съпругата му? Ивлин притежава половината…
— Не, не притежава.
— Защо?
— „Роуз Хил“ се е предавала по наследство в рода на майка ми. И директно остава на Ричард, така че Ивлин не може да има каквито и да било претенции. Той решил да я остави на теб.
Тя поклати глава.
— Не разбирам защо.
— Къщата беше единственото място на острова, което наистина го интересуваше. Единственото място, което интересуваше и двама ни.
— Добре тогава! — извика тя. — Ти го вземи! То е твое. Още днес ще подпиша декларация, че го предоставям. Не го искам. Искам само да ме оставят на мира. — Тя беше вперила поглед в студеното му и неподвижно лице. — И никога повече, докато съм жива не искам да виждам никой от семейство Тримейн.
Тя се разплака и изтича в къщата по стъпалата на задната площадка. Мрежестата врата се затвори с трясък след нея. Тя се отправи направо към кухнята, където внезапно се спря. Нямаше къде другаде да избяга. Във вълнението си отиде до мивката и отвори кранчето. Заобиколена от любимите си папрати, тя яростно взе да търка мръсотията по ръцете си.
Все още търкаше, когато някой отвори мрежестата врата и после леко я затвори. Той дълго мълча. Тя знаеше, че стои зад нея и я наблюдава.