— Миранда — рече той.
— Махай се. — Тя ядосано завъртя кранчето. — Искам да чуя и твоята версия.
— Защо? Няма да ми повярваш. Ти не искаш да ми повярваш. Но знаеш ли какво? Вече не ме интересува. — Тя грабна една хавлиена кърпа за съдовете и подсуши ръцете си. — Още днес следобед ще отида при адвоката. Ще подпиша декларация за отказване или както там се нарича. Никога няма да го приема. Каквото и да получа от него, ще е омърсено. Както аз съм омърсена.
— Грешиш, Миранда. Наистина искам да ти вярвам.
Тя стоеше неподвижна, сякаш се страхуваше да помръдне, да го погледне. Усети, че той се приближава към нея. Но не можеше да се обърне, да го погледне в лицето. Само сведе поглед към влажната пръст в мивката.
— Но не можеш, нали? — рече тя.
— Фактите диктуват обратното.
— Ами ако ти кажа, че фактите са заблуждаващи. — Тя бавно се обърна и видя, че той е толкова близо до нея, че можеше да го достигне и докосне. — Тогава?
— Тогава ще съм принуден да се доверя на инстинктите си. Но в този конкретен случай инстинктите ми са отишли по дяволите.
Тя се загледа в него и внезапно се смути от знаците, които получаваше от него. Които тялото й изпращаше. Той беше блокирал всички пътища за отстъпление, гърбът й опираше кухненската мивка. Трябваше само да повдигне леко глава, за да срещне погледа му. Надвесен над нея, той изглеждаше страховит. Но не страх пулсираше във вените й. Беше топлият и неочакван пулс на желанието.
Тя се измъкна и тръгна през кухнята, колкото се може по-надалеч от него, но все в същата стая.
— Говорих съвсем сериозно. За отказ от правата над „Роуз Хил Котидж“. Всъщност, мисля, че трябва да го направим веднага. Да отидем при адвоката.
— Това ли искаш наистина?
— Знам само, че не искам нищо негово. Нищо, което да ми напомня за него.
— Ще се откажеш от къщата, просто ей така?
— Тя нищо не означава за мен. Дори не съм я виждала.
Чейс изглеждаше изненадан.
— Той никога ли не те е водил в „Роуз Хил“?
— Не. О, разказвал ми е за нея. Но тя беше негово лично убежище. Не беше от местата, които би споделил с мен.
— Може би се отказваш от цяло състояние в недвижим имот, при това никога не си го виждала.
— Не е мое състояние. Никога не е било.
Той я наблюдаваше с присвити очи.
— Не мога да те разбера. Всеки път, когато си помисля, че те разбирам, ти ми поднасяш нова изненада.
— Не съм толкова сложна за разбиране.
— Успяла си да заинтригуваш Ричард.
— Едва ли съм първата жена, която го е сторила.
— Но си първата, която някога го е напускала.
— И виж това до къде ме доведе. — Тя се изсмя горчиво. — Може и да не вярваш, но преди се мислех за високо морален човек. Плащах си данъците. Спирах на всеки червен светофар. Следвах всички правила. — Тя се обърна и се загледа през прозореца. Тихо добави: — После се влюбих в брат ти. Изведнъж изгубих представа за правилата. Навлизах в странна територия. Господи, колко се уплаших. Същевременно, бях… обзета от вълнение. А това ме плашеше дори още повече. — Тя се обърна към него. — На всичко съм готова, само да върна времето назад. За да се почувствам… отново невинна.
Той бавно се приближи към нея.
— Миранда, не можем да овладеем някои неща.
— Не. — Тя сведе поглед, а страните й се зачервиха от вина. — Някои неща загубваме завинаги.
Тя се отдръпна от неочакваното му докосване. Беше най-нежна ласка, ръката му просто проследи извивката на бузата й. Стресната, тя вдигна глава и откри, че няма къде да избяга от търсещия му поглед. Мразеше да се чувства така разголена на показ, но откри, че не може да се противопостави на това усещане. Ръката, прегърнала лицето й, беше топла и неустоима.
„Ето, отново попадам в стария капан, помисли си тя. С Ричард изгубих невинността си. Какво ли ще загубя с този мъж? Душата си?“
— От брат ти получих урок, Чейс. Вече не съм лесна плячка. — Тя се обърна и се отдалечи към всекидневната стая.
— Аз не съм Ричард.
Тя се обърна назад.
— Няма значение кой си. Важното е, че аз вече не съм онази глупачка, лековерна душица, каквато бях.
— Той наистина те е наранил, нали? — Той я наблюдаваше от прага на кухнята. Раменете му изпълваха отвора на вратата.
Тя не отвърна. Потъна в едно кресло и се втренчи в изцапаните си с пръст колене.
Чейс я изучаваше през стаята. Изведнъж всичката ярост, която се трупаше от сутринта в кабинета на Харди, се изпари. На нейно място се настани ярост към Ричард. Златното момче Ричард, което винаги получаваше всичко, което искаше. Ричард, първородният, класически Тримейн с руса коса и сини очи, та той винаги купуваше онова, за което бленуваше срещу разменната монета на духовитостта и чара. Но постигнеше ли целта си, губеше интерес.