Така подхождаше той към жените. Някога Ричард желаеше Ивлин Деболт и я спечели. Разбира се, наложи се да се ожени за нея. Човек не можеше да си играе игрички с дъщерята на Ноа Деболт току-така. Но получил приза веднъж, той започна да се отегчава със съпругата си. Такъв си беше Ричард, вечно искащ, вечно недоволен.
И ето появява се жена, която той не успява да задържи. Такава непретенциозна жена, помисли си Чейс и усети странна буца в гърлото си. Съжаление ли беше или състрадание? Той не можеше да направи разлика.
Седна на стола срещу нея.
— Изглежда… си се възстановила от снощи.
— Само малко болки в мускулите. Това е. — Тя вдигна рамене сякаш знаеше, че той не се интересува от това. Внимателно прикриваше мислите, които измъчваха съзнанието й. — Тази сутрин изпратих Ани да си върви. Не виждам смисъл да стои.
— Заради твоята безопасност.
— От какво?
— Ами ако не е било случайно?
Тя вдигна поглед.
— В момента не се радвам на изключителна популярност в града. Но не мога да си представя някой високопоставен гражданин в ролята на шофьора, който удря жертвата и бяга.
— Да, но някой високопоставен гражданин е откраднал колата на господин Ланцо.
— Горкият Еди. — Тя поклати глава. — Това само ще засили параноята му. Сега към списъка му с ненормалници, които кръстосват улиците, ще прибави и крадците на коли.
— Да, той го спомена снощи. Нещо за някакви момчета, които си пъхат носа.
Тя се усмихна.
— Еди е израснал в Чикаго. Никога не се е опитвал да стресне тези размирници на големия град. Но се кълне, че забелязал някаква подозрителна кола да наблюдава моя… — Тя внезапно замълча и се намръщи. — Знаеш ли, никога не съм обръщала кой знае какво внимание на приказките му. Но сега като се замисля…
— Кога ти каза за колата?
— Може би преди месец или два.
— Значи, преди убийството на Ричард.
— Да. Значи вероятно няма връзка. — Тя въздъхна. — Просто горкият Еди е полудял. — Тя се изправи. — Ще се преоблека. Не мога да се явя пред адвоката в този вид.
— Наистина ли искаш да отидеш сега?
— Налага се. Ако не го направя, няма да се чувствам пречистена. Или освободена от него.
— Тогава ще се обадя. — Той погледна ръчния си часовник. — Можем да хванем ферибота до Бейс Харбър.
— Бейс Харбър ли? Мислех, че Лес Харди е адвокат на Ричард.
— Да, той е. Но последното завещание било заверено от някакъв адвокат на име Върнън Фицхю. Познаваш ли го?
— Не, слава богу. — Тя се обърна и се запъти към хола. — Иначе сигурно щеше да обвиниш мен и господин Фицхю в измама. — Тя се скри в спалнята.
Чейс видя как вратата се затвори зад нея.
— Всъщност — измърмори той, — и това ми мина през ума.
Върнън Фицхю ги очакваше. Но не подозираше защо са дошли.
— Госпожице Уд, наистина ли обмислихте това решение? Говорим за една първокласна недвижима собственост. Тъкмо районираха северния бряг. Очаквам, че след няколко години, вашата собственост ще струва над…
— Изобщо не трябваше да се пада на мен — отвърна Миранда. — Тя принадлежи на семейство Тримейн.
Фицхю смутено погледна Чейс. Беше един от онези странични погледи, които означават толкова много.
— Може би е по-добре да обсъдим това насаме. Ако господин Тримейн няма нищо против да изчака навън…
— Не. Искам той да остане. Държа да чуе всяка дума. — Тя преднамерено гледаше Фицхю. — За да не може да ни обвини в съзаклятничество.
— Съзаклятничество ли? — Фицхю се изправи на стола си разтревожен. — Господин Тримейн, не мислите, че съм искал да се забърквам, нали? Ситуацията е сложна. Двама адвокати, две завещания. А после и обстоятелствата при смъртта на клиента, усложняват ситуацията още повече. — Той съзнателно избягваше да погледне Миранда. — Само се опитвам да изпълня заръките на господин Тримейн. А те са да следя „Роуз Хил Котидж“ да бъде наследен от госпожица Тримейн.
— Не го искам — каза Миранда. — Искам да го върна.
Фицхю имаше разтревожено изражение. Отмести очилата си и ги постави на бюрото. С този единствен жест той сякаш тутакси се отърси от ролята си на независим професионалист. Сега се обърна към нея като приятел, като съветник. В гласа му се прокрадваше монотонният акцент на работнически Мейн. Този мъж много добре знаеше какво е да си беден. А тук една упорита млада жена отхвърляше обещанието за сигурност.