— Ричард Тримейн — започна той, — дойде при мен с молба. Аз съм задължен да я удовлетворя. Не е моя работа да решавам дали сте виновна или невинна. Искам само да се уверя, че завещанието се изпълнява. Сигурен съм, че той иска точно това, земята да стане ваша. Ако ви осъдят, тогава въпросът е спорен и не можете да я наследите. Но да речем, че ви оневинят. Тогава „Роуз Хил“ става ваша, няма спор. Изчакайте няколко дни, госпожице. Ако наистина искате точно това, върнете се и аз ще оформя документите. Но днес няма да го направя. Трябва да уважа последната молба на господин Тримейн. В края на краищата, той ми беше клиент.
— Защо е дошъл при вас? — попита Чейс. — От години господин Харди е адвокат на Ричард.
За миг Фицхю погледна Чейс в лицето, преценявайки мотивите му. Подозираше го в принуда, богатата фамилия Тримейн упражняваха натиск върху тази жена, аутсайдерка, за да отнемат наследството й. Не беше редно. Някой трябваше да застане на страната на жената, дори тя да отказваше да защитава правата си.
— Ричард Тримейн дойде при мен — рече Фицхю, — защото не желаеше Лес Харди да се намесва.
— Защо?
— Господин Харди е адвокат и на Ноа Деболт. Мисля, че господин Тримейн се боеше, че това щеше да стигне до знанието на тъста му.
— Тогава щеше да се получи истински скандал — рече Чейс.
— След като видях господин Деболт днес сутринта, представям си какви стрели щяха да хвърчат.
Чейс се наведе напред с поглед, вперен в адвоката.
— В деня, когато Ричард дойде за завещанието, как изглеждаше? Искам да кажа, как ви се стори душевното му състояние? Хората не влизат просто ей така и не променят завещанията си без причина.
Фицхю се намръщи.
— Ами, изглеждаше… разстроен. Не спомена за страх от смъртта. Каза, че просто иска да оправи отношенията си… — Той погледна към Миранда и се изчерви.
Миранда също почервеня, но тя устоя на погледа му. „Стига вече са ме наказвали, помисли си тя. Стига вече съм се свивала пред погледите на хората.“
— Казахте, че бил разстроен. Какво означава това? — попита Чейс.
— Изглеждаше ядосан.
— На кого?
— Не сме обсъждали това. Просто влезе и каза, че не желае къщата да остане на госпожа Тримейн.
— Имал е особено отношение към Ивлин?
— Да. И го интересуваше единствено „Роуз Хил Котидж“. Нито банковата сметка, нито другите имоти. Предполагам, защото останалите имоти са били семейна собственост и той не е можел да ги остави на външно лице. Но „Роуз Хил Котидж“ беше лично негово наследство. Можеше да разполага с него, както намери за добре. — Фицхю погледна Миранда. — Искаше вие да го притежавате.
Тя поклати глава.
— Но защо?
— Предполагам, че ви е обичал. Смятал е, че оставяйки ви „Роуз Хил“ е можел да ви покаже до каква степен държи на вас.
Миранда мълчаливо сведе глава. Знаеше, че и двамата мъже я наблюдават. Чудеше се какво ли изражение щеше да открие в очите на Чейс. Цинизъм? Недоверие? „Не можеш да си представиш, че брат ти би могъл да изпитва не само сласт, но и любов към жена като мен?“
— Е, госпожице Уд? — попита Фицхю. — Съгласна ли сте, че не бива да правите това?
Тя вдигна глава и погледна през бюрото към адвоката.
— Оформете документите. Искам това да стане сега.
— А може би не трябва да бързаш — тихо се намеси Чейс.
Миранда го погледна с невярващи очи.
— Какво?
— Господин Фицхю представи някои неща, които не бях обмислил. Трябва да си помислиш, само за няколко дни. — Очите им се срещнаха. Тя виждаше, че нещо го смущава и обърква, нещо, което чу днес на това място.
— Да не казваш, че трябва да задържа „Роуз Хил Котидж“?
— Казвам ти само, че Ричард е имал причина, за да промени завещанието. Преди да върнем нещата в първоначалния им вид, нека разберем защо го е направил.
Върнън Фицхю кимна.
— Това казвам и аз — рече той.
По обратния път до остров Шепърдс те почти не си продумаха. Едва когато се отдалечиха от кея и свиха по Шор Съркъл Роуд Миранда се отърси от вцепенението си.