Служителят на ферибота му направи знак да тръгва. Чейс включи на скорост и потегли нагоре по рампата към остров Шепърдс. Стори му се странно колко малко се е променила околността през годините. Същите стари сгради гледаха към Сий стрийт: пекарната, банката, кафене „Фицджералд“, магазинът „За пет цента“, смесеният магазин на Лалин. На няколко стари места се бяха появили нови имена. Магазинът за красота „Вог“ сега беше книжарница „Горам“, а на мястото на селския магазин имаше „Фолклорни антики“ и кантора за недвижими имоти. Господи, кое е това, което привлича интереса на туристите тук?
Той сви зад ъгъла нагоре по Лимърок стрийт. От дясната му страна се намираше редакцията на „Айлънд Хералд“, разположен в същата тухлена сграда. Чудеше се дали някоя от тях не беше претърпяла промени в интериора си. Той си я спомняше много добре, декоративен ламаринен таван, охлузени бюра, стена с портрети на издателите, всичките от фамилията Тримейн. Представяше си всичко това, дори пишещата машина „Ремингтон“ върху старото бюро на баща му. Разбира се, отдавна вече нямаше изделия с марката „Ремингтон“. Имаше компютри, елегантни и безлични. Ето така издаваше вестника Ричард. Долу старото, да живее новото.
Да влезе следващият Тримейн.
Чейс продължи нататък и зави по Честнът Хил. Половин миля по-нагоре, близо до най-високата точка на острова, бе разположено имението на Тримейн. Викторианските кулички и безвкусната позлата му напомняха на чудовищна жълта сватбена торта. Сега къщата беше пребоядисана в достопочтено сиво и бяло. Красотата й изглеждаше някак по-скучна, притъпена и преминала. Чейс сякаш предпочиташе жълтия цвят на сватбената торта.
Паркира колата, грабна куфара си от багажника и тръгна нагоре по алеята. Още преди да стигне до стъпалата на входната площадка, вратата се отвори и се появи Ивлин, която го очакваше.
— Чейс — изплака тя, — о, Чейс, ти си тук! Благодаря на Бога, че си тук!
Тя тутакси се отпусна в прегръдката му. Той механично я прегърна, почувства треперещото й тяло и топлият й дъх до врата си. Остави я в обятията си.
Най-после тя се отдръпна и се втренчи в него. Както винаги, прекрасните й зелени очи бяха изумителни. Русите коси с оттенък на мед и дължина до раменете бяха сплетени във френска плитка. Лицето й беше подпухнало, носът зачервен и разранен. Беше се опитала да го прикрие с пудра. Розова пудра беше засъхнала по едната й ноздра, а по бузата й имаше следа от размазан грим. Той не можеше да повярва, че това е красивата му снаха. Нима наистина жалееше?
— Знаех, че ще дойдеш — прошепна тя.
— Тръгнах веднага щом ми се обади.
— Благодаря ти, Чейс. Не знаех към кого другиго да се обърна… — Тя пристъпи назад и го погледна. — Горкичкият, сигурно си капнал от умора. Влез, ще ти направя кафе.
Те влязоха във фоайето. Сякаш се пренесе в детството си, почти нищо не беше се променило. Същият дъбов под, същото осветление, същите миризми. За миг си помисли, че ако се обърне и погледне през вратата към гостната стая, ще види майка си да пише нещо трескаво, седнала зад бюрото. Възрастното момиче никога не посегна към пишещата машина. Тя вярваше, че ако карето с клюките беше достатъчно пикантно, всеки издател би го приел дори на езика суахили. Както се оказа, не само че издателят се сдоби с нейното каре, но той се сдоби и с нея. Брак по сметка, с две думи казано.
Майка му така и не се научи да работи на пишеща машина.
— Здравей, чичо Чейс.
Той вдигна поглед и на най-горното стъпало видя млад мъж и млада жена. Не е възможно това да са близнаците! Докато двамата слизаха надолу по стълбите, като Филип вървеше напред, Чейс ги наблюдаваше изумен. Последният път, когато ги видя, бяха недодялани младежи. И двамата бяха високи, руси и стройни. С това се изчерпваше приликата между тях. Филип се движеше грациозно с увереността на танцьор, един елегантен Фред Астер в партньорство с, е… твърде слабо подобие на Джинджър Роджърс. Младата жена, която леко пристъпяше зад него, имаше голяма прилика с конете.
— Не мога да повярвам, че това са Каси и Филип — рече Чейс.
— Твърде дълго отсъстваше — отвърна Ивлин.
Филип пристъпи и се здрависа с Чейс. Сякаш непознат, а не племенникът му го поздрави. Ръката му беше тънка, фина, ръка на джентълмен. Беше наследил аристократичността на майка си, прав нос, изсечени скули, зелени очи.
— Чичо Чейс — мрачно каза той, — завръщаш се у дома по ужасен повод, но се радвам, че си тук.