— Къде отиваме? — попита тя.
— На северния бряг.
— Защо?
— Искам да видиш „Роуз Хил“. Съвсем честно е да видиш какво ще върнеш на Ивлин.
— Забавляваш се, нали? — попита тя. — Като ме въртиш в кръг и играеш малките си игрички. Ту ме обвиняваш в кражба на собственост, принадлежаща на Тримейн, ту в следващата секунда се опитваш да ме убедиш да стана крадец. Защо е всичко това, Чейс?
— Притеснява ме това, което ни разказа Фицхю. Че Ричард искал да държи Ивлин настрана от къщата.
— Но тя й принадлежи.
— „Роуз Хил“ е наследство от рода на майка ми, фамилията Прут. Ивлин не може да има претенции върху нея.
— Можел е да я остави на теб.
Чейс се изсмя.
— Малко вероятно.
— Защо не?
— Не бяхме много близки като братя. Имам късмет, че получавам колекцията му от ръждиви саби от гражданската война. Не, той искаше да остави „Роуз Хил“ на някого, когото обичаше. Спрял се е първо на теб. Единствено на теб.
— Той не ме обичаше, Чейс — тихо промълви Миранда. — Не съвсем.
Те се движеха на север покрай вили, гранитни скали, обрасли с борчета, каменни плажове, където вълните се разбиваха на бяла пяна. Чайки кръжаха и се спускаха към сиво-синьото море.
— Защо го казваш? — попита той. — Че Ричард не те обичал?
— Защото знаех. Мисля, че винаги съм го знаела. Може би, си е мислел, че ме обича. Но за Ричард любовта беше в голяма степен лунна светлина и лудост. Болест, която накрая те събаря. Беше само въпрос на време.
— Типично за него. Като дете той вечно преследваше безкрайните височини.
— Всички ли от фамилията Тримейн сте такива?
— Едва ли. Баща ми беше женен за работата си.
— А ти?
Той я погледна. Порази я силният му поглед, поглед на човек, който не се бои да каже истината.
— За нищо и за никого. Поне вече не. Не и след Кристин.
— Твоята съпруга?
Той кимна.
— Не продължи дълго. Бях просто дете наистина, само на двайсет години. Бях див и луд. Беше удобен начин да отвърна на баща си по същия начин и се получи.
— Какво се случи с Кристин?
— Разбра, че няма да наследя богатството на Тримейн и си отиде. Умно момиче. Поне тя мислеше с главата си.
Той концентрира вниманието си върху пътя, който очевидно познаваше добре. Миранда забеляза с каква лекота взема завоите и как умело води колата. Колкото и див да е бил в детските си години, тази енергия вече беше овладяна. До нея стоеше мъж, който със силна ръка контролираше живота си, чувствата си. Не преследваше ефимерната лунна светлина и лудостта.
След двайсетминутно шофиране стигнаха до края на асфалтирания път. Следваше черен път, покрай който растяха брези и борове. Селски знаци даваха представа за различния свят, който се криеше зад дърветата. „На мама и на татко“, „Брандиуайн Котидж“, „Санити Камп“. Черен път водеше към летните убежища на видните семейства на острова, повечето от които държаха вилите от поколения насам.
Пътят започна да се изкачва и в продължение на половин миля криволичеше по гръбнака на хълма. Минаха покрай каменен знак с надпис „Сейнт Джон Уд“. Накрая стигнаха до последния знак, със същия грубоват вид като останалите. Гласеше: „Роуз Хил“. Един последен завой през периферията на горичката и пред тях се откри широко наклонено поле. На самия връх на хълма се намираше тя, порутена от времето къща с изглед на север към морето. По перилата на верандата изящно висяха лилавите цветове на повета. Обрасли с бурени розови храсти, които все още героично цъфтяха, стояха като стражи до стъпалата на входната площадка.
Паркираха на чакълестата алея и излязоха от колата в следобедния аромат от цветя и стоплена от слънцето трева. За миг Миранда остана неподвижна с лице, обърнато към небето. Нито един облак не нарушаваше безупречната синева. Над главите им прехвръкна самотна чайка, която яздеше вятъра над хълма.
— Хайде — подкани я Чейс. — Нека те разведа вътре.
Той я заведе до стъпалата на входната площадка.
— Поне десет години не съм виждал къщата отвътре. Едва ли не се страхувам да вляза.
— От какво?
— От промените. От това, в което може да са я превърнали. Но предполагам, че такова е усещането, когато се връщаш в дома на детството си.
— Особено ако си бил щастлив там.
Той се усмихна.
— Точно така.
За миг те се загледаха в старата люлка на площадката, която скърцаше на лекия вятър.