— Когато бях момче — прошепна той, — си мислех, че в полето долу живеят вълшебни същества. Елфи и феи, които се криеха сред отровните гъби. Нощно време виждах как светлинките им проблясват тук-там. Разбира се, това бяха само светулки. Но за едно дете, те можеха да бъдат какво ли не. Фенери на елфите, светлини на дракона. Бих искал…
— Какво би искал, Чейс?
Той въздъхна.
— Да съхраня в себе си част от това дете. Да се бяхме срещнали тогава. Преди да се случи всичко това. Преди…
— Ричард.
Чейс млъкна. Брат му винаги щеше да е между тях, и животът, и смъртта му щяха да висят над тях като черен облак. А кое е това нещо, което може да оцелее под такава сянка? Не и приятелството, със сигурност не и любовта. Любов? Не, това, което чувстваше Чейс, застанал зад нея, прегърнал тънкото й топло тяло беше по-скоро сласт. „Е, какво по дяволите. Може би се предава по наследство, помисли си той, по смесената ми кръвна линия. Тази склонност към безумни, безнадеждни връзки. С Ричард се случи. С майка ми също. Сега мой ред ли е?“
Миранда помръдна в прегръдката му и се обърна с лице към него. Само един поглед към тези нежни, вирнати устни и той беше загубен. Тя имаше вкус на лято, топлина и сладък кехлибарен мед. При първото докосване на устните им, той беше жаден за още и още. Почувства се като мъж, опиянен от първата глътка нектар, чийто единствен копнеж е това. С ръце си проправи път в коприненото кълбо от коси, зарови се в тях и се изгуби.
Чу я да шепне:
— Моля те.
Но беше твърде възбуден и думите й му прозвучаха като молба за още. Едва когато тя повтори няколко пъти: „Чейс, не“, той се отдръпна.
Те се гледаха с широко отворени очи. В погледа й се отразяваше смущението му. Тя отстъпи назад и нервно пооправи косата си.
— Не биваше да ти позволя да правиш това — рече тя. — Беше грешка.
— Защо?
— Защото ти… ще кажеш, че съм те подвела. Нали това ще кажеш на Ивлин? Смяташ, че по този начин съм спечелила Ричард. С изкушение. Съблазън. Така мислят всички.
— А това вярно ли е?
— Ти току-що го потвърди. Само ме остави сама в стаята и гледай какво ще се случи! Още един мъж от Тримейн ще гушне букета. — Гласът й охладня. — Искам само да знам, кой кого прелъстява?
„Цялата трепти от движение и закачливост“, помисли си той. В следващия момент можеше да избухне и да се разпръсне на хиляди парчета.
— Никой от нас не е имал намерение да съблазнява или изкушава другия. То просто се случи, Миранда. Както винаги става. Природата докосва струните ни и ние не можем винаги да устоим.
— Този път аз ще устоя. Този път ще съм по-разумна. Брат ти ме научи на някои неща. Най-важното от тях е да не съм такава глупачка, стане ли дума за мъже.
Последната дума все още висеше в пространството между тях, когато чуха стъпки по входната площадка долу. Някой похлопа на външната врата.
Чейс се обърна и излезе от стаята.
Миранда изведнъж се почувства без сили и се облегна на перваза. Стисна го здраво, сякаш черпеше сила от дървото. „Твърде близо“, помисли си тя. „Отпускам гарда, и му позволявам да се промъкне край защитата ми.“
Трябваше да бъде по-внимателна. Трябваше да си напомня, че Чейс и Ричард бяха вариации на една и съща тема, която вече й беше объркала живота. Пое си дълбоко въздух и бавно го издиша с надеждата, че може да изхвърли мъчението и смута, обзели тялото й. „Върни си самоконтрола“, помисли си тя и пусна перваза. Изправи се и с нов прилив на спокойствие последва Чейс по стълбите.
Той беше в преддверието заедно с посетителя. Миранда разпозна своята стара познайница от градинския клуб, госпожица Лайла Сейнт Джон, местен експерт по цветарство. Госпожица Сейнт Джон беше облечена в черна рокля, нейната запазена марка. Лято или зима, тя винаги носеше черно, поукрасено тук-там с бяла дантела. Днес беше черна рокля за разходки от мачкан памук. Не отиваше много-много нито на кафявите й обувки, нито на сламената й шапка, но на госпожица Сейнт Джон всичко изглеждаше на мястото си.
Тя се обърна щом чу стъпките на Миранда. Дори и да се учуди, че я вижда тук, с нищо не го показа. Просто кимна, после обърна острия си сив поглед към разхвърленото бюро. На входната площадка виеше куче. През мрежестата врата Миранда видя голяма черна кожена топка с червен език.
— Само аз съм виновна — рече госпожица Сейнт Джон. — Не мога да повярвам, че постъпих така глупаво.