— Освен Тони Графам.
— Така е. Предполагам, че и той си има досие… — Той замълча. — Почакай. Ето я връзката.
— Какво?
— Северният бряг. Не си живяла достатъчно дълго тук, за да опознаеш тези семейства. Но аз израснах с тях. Спомням си летата, когато играехме с Тоби Лапиер и Даниел Щайнер. И Валери Еверхард. Техните семейства имат къщи там на брега.
— Може да е съвпадение?
— Може да е всичко.
Чейс се намръщи. Мъглата се разсейваше.
— Щом се върнем в твоята къща, ще разгледаме подробно тези имена. Да видим дали се оправдават подозренията ми — каза той.
След час и половина те вече седяха в трапезарията в къщата на Миранда. На масата пред тях бяха разположени листовете. Настрана стояха остатъците от бързо приготвена вечеря, омлет с гъби и препечени филийки, а те вече пиеха втора чаша кафе. Истинска домашна сцена, помисли си тя с копнеж, като младоженци, които се размотават около масата. С изключение на това, че мъжът, който седеше срещу нея, никога, ама никога нямаше да се вмести в тази сцена. Той беше временно привидение, посетител, минаващ край трапезарията й. Тя си наложи да се концентрира върху листовете, в които той току-що провери и последното име.
— Добре, ето списъкът — рече Чейс. — Всички в досиетата на Ричард. Почти съм сигурен, че до един притежават собственост на северния бряг.
— Има ли липсващи имена?
Чейс се облегна назад и прехвърли в главата си парцелите покрай шосето.
— Разбира се, Ричард. После е собствеността на стария Сълъуей, надолу по пътя. Той е пенсионер, ловец на омари, някак саможив. После идва къщата на французина. Мисля, че я продадоха преди няколко години. На някакви хипита, както дочух. Идват тук през лятото.
— Значи сега живеят там.
— Ако все още са собственици. Не са от този край. Не мога да си представя, че Ричард ще си направи труда да рови за тях. А що се отнася до стария Съли, ами човек на осемдесет и пет не изглежда удобна жертва за изнудване.
Изнудване. Миранда се взря в листовете на масата.
— Какво ли е замислил Ричард? — зачуди се тя. — Какво не е одобрявал у тях?
— Нещо във връзка с районирането. Някои от тези имена в поземлената комисия ли са?
— Така или иначе, не са можели да гласуват. Щели са да ги дисквалифицират. Нали знаеш, конфликт на интереси. — Тя се облегна. — Може би нашият крадец е търсел нещо съвсем различно.
— Тогава въпросът е, дали той или тя, ако е била жена, го е намерила.
И двамата вдигнаха погледи, когато чуха от дъното на къщата някакъв звук. Приглушен звук от чупене на стъкло.
Миранда скокна на крака разтревожена. Чейс тутакси грабна ръката й и й направи знак да мълчи. Двамата излязоха от трапезарията и отидоха във всекидневната. Един бърз поглед из стаята беше достатъчен, за да се уверят, че прозорците бяха непокътнати. За миг се спряха и се заслушаха, но не чуха друг звук. Чейс се отправи към спалните.
Бяха в коридора, когато чуха съвсем ясен звук от счупване на стъкло.
— Идва от килера! — каза Миранда.
Чейс се обърна и се върна в кухнята. Той включи някакъв електрически ключ на стената и ритна вратата на килера. Над тясното стълбище светеше една-единствена електрическа крушка. В полумрака се рееше странна мъгла, която скриваше от поглед дъното на стълбите. Бяха слезли само две стъпала надолу, когато усетиха дим в ноздрите си.
— Тук нещо се е запалило! — каза Чейс и продължи да слиза. — Къде е пожарогасителят ти?
— Ще го донеса! — Миранда се изкачи в кухнята, измъкна пожарогасителя от мокрото помещение и се втурна обратно към килера.
Димът беше се сгъстил и очите й се насълзиха. През движещата се мъгла тя видя откъде идваше димът: купчина парцали горяха. Точно под един строшен прозорец на сутерена лежеше червена тухла. Тя тутакси осъзна какво се беше случило и паниката отстъпи пред яростта й. „Как смеят да чупят прозореца? Как смеят да ме нападат в собствената ми къща?“
— Назад! — изкрещя Чейс и се втурна напред в мъглата.
Докато стъпваше по бетонния под, под обувките му скърцаше натрошеното стъкло. Той насочи пожарогасителя, струя бяла пяна изсвистя над пламъците. Няколко кръгови движения и огънят угасна под задушаващата пелена от пудра. Остана само димът да виси като облак край голата електрическа крушка.
— Загасих го! — рече Чейс. Той дебнеше из сутерена и търсеше нови пламъци. Не забеляза, че и Миранда беше побесняла от ярост и пребледняла не откъсваше поглед от счупеното стъкло на пода.