Миранда отиде до прозореца. Димът нахлуваше вътре като плътен, задушаващ, черен облак. Тя едва достигна отвора. Огледа се панически за някоя щайга, стол или нещо, на което да се качи. Нищо не се виждаше.
Извика много силно, никога не беше викала така в живота си.
Въпреки това, знаеше, че нямаше да успеят да им помогнат на време. Прозорецът на сутерена гледаше към градината. Тя се намираше прекалено ниско, за да може гласът й да се понесе и да се чуе на разстояние. Погледна нагоре към тавана. Между гредите се виждаше заплашителният блясък на топлината. Тя чуваше стенанието на дървото, докато се огъваше. Докога ще издържат тези греди? Докога ще издържат двамата с Чейс? Кога ли ще се строполят под задушаващата тъмнина на дима? Въздухът беше станал непоносимо плътен.
„Същинска пещ“, помисли си тя. „И ще става все по-горещо…“
Осма глава
Чейс отчаяно блъскаше капака. Някаква дъска се разцепи, но резето не помръдна.
— Някой го е заковал! — извика той. — Продължавай да викаш за помощ.
Тя отново изкрещя, отново и отново, докато не прегракна и не остана почти без глас. В далечината чу кучешки лай, и далечните викове на господин Ланцо. Опита се да извика и тя, но успя само да издаде отчаяно слаб звук. Отсреща не й отговориха. Да не би да си въобразяваше, че чува глас? Или той не можеше да я чуе?
Дори да я чуваше, дали щеше да се ориентира, че виковете й идват от този малък отвор към градината? Спасението беше на една крачка, но въпреки това недостижимо. Ако стъпеше на пръсти, тя щеше да успее да промуши ръка през счупеното стъкло и да усети почвата с пръстите на ръката си. Само на няколко инча се намираха любимите й делфиниуми и наскоро засадените трицветни теменуги…
В съзнанието й внезапно нахлу образът на градината й, на плодородна влажна почва и току-що окопани цветни лехи. Нали съвсем скоро разкопа лехата? И използва търнокопа, за да раздроби буците? Къде ли го остави, този търнокоп? Спомни си, че го подпря до стената на къщата…
До прозореца на мазето.
С голи ръце строши останките от стъкло. По ръката й потече нещо топло. Кръв, помисли си тя със странното усещане, че не се отнасяше до нея. Нямаше болка — беше обхваната от паника и не усещаше нищо друго, освен отчаяна нужда да избяга от пламъците. Протегна ръка през отворения прозорец и опипа с пръсти външната стена. Вдясно не откри нищо, освен грубите дъски на външната облицовка на къщата над гранитната основа. Тя се премести вляво, прокара ръка по външната рамка и напипа топло желязо. Главата на търнокопа!
Стисна я толкова силно, че пръстите й се схванаха. С мъка успя да изтегли тежката желязна глава пред прозореца. Като я обърна насам-натам, успя да я промуши през отвора на прозореца, първо заострената част, а после острието.
Търнокопът падна тежко върху бетонния под.
Кашляйки и дишайки тежко, тя започна да влачи инструмента в непрогледния дим. Гредите над главата й вече бяха обхванати от пламъци.
— Чейс! — извика тя. — Къде си?
— Тук съм.
Тя се насочи към мястото, откъдето идваше гласът му, но по средата на пътя й прилоша. Стаята се завъртя около нея като някакво налудничаво цирково колело. „Не мога да припадна в този момент“, помисли си тя. „Ако припадна, никога няма да се събудя.“ Но нозете й вече не й се подчиняваха. О, как имаше нужда от глътка чист въздух! Тя се свлече на пода. Като благодат почувства влажния студен бетон до лицето си.
— Миранда!
Гласът на Чейс като че ли събуди последната силица у нея. С усилие тя се изправи на крака.
— Не мога… не мога да те видя…
— Ще дойда при теб! Не спирай да говориш!
— Не, и двамата ще се изгубим! Стой до капака! — Тя запълзя към мястото, откъдето идваше гласът му като влачеше със себе си търнокопа. Пожарът над главите им вече беше в разгара си. Върху бетонния под лежаха разпръснати обгорели трески. Димът й пречеше да вижда. Тя сложи ръка върху едно от тези дървени останки и простена от болката, която я прониза.
— Идвам! — извика Чейс.
Гласът му прозвуча далечен, сякаш идваше от далечна стая. Тя разбра, че губи съзнание, стаята беше изпълнена с тъмнина и й се стори, че умира в този ад. Продължи да лази, с мъка успя да се придвижи още няколко ценни сантиметра, като не изпускаше търнокопа.
— Миранда! — Сега гласът му идваше от още по-далеч, от друг свят, от друга вселена. И най-ужасното беше, че щеше да умре сама, без да усети успокоителното му докосване. За последен път направи усилие да се мръдне…