Чейс насочи поглед към Каси. Когато за последен път видя дъщерята на брат си, тя беше една енергична малка маймунка, която до полуда задаваше въпроси. Той не можеше да повярва, че се е превърнала в намусената млада жена пред него. Възможно ли е скръбта да променя човека така? Меките й коси бяха опънати назад така силно, че лицето й приличаше на съвкупност от издатини: широк нос, заешка захапка, квадратно чело без следа от бретон. Единствено очите й напомняха бегло за онова десетгодишно дете. Имаше прям и изключително интелигентен поглед.
— Здравей, чичо Чейс — каза тя. Поразително делови тон за момиче, което току-що е загубило баща си.
— Каси — намеси се Ивлин, — няма ли да целунеш чичо си? Изминал е цялото това разстояние, за да е с нас.
Каси пристъпи напред и залепи една нескопосна целувка върху бузата на Чейс. Веднага се отдръпна, сякаш се засрами от фалшивата изява на обич.
— Със сигурност си пораснала — каза Чейс. Това бе най-милосърдната похвала, която успя да измисли.
— Да, случва се.
— На колко години си сега?
— Почти на двайсет.
— Значи и двамата учите в колеж.
Каси кимна. За първи път по устните й пробягна нещо като усмивка.
— Аз уча в университета на Южен Мейн. Журналистика. Смятам, че скоро в „Хералд“ ще са нужни…
— Филип учи в Харвард — намеси се Ивлин. — Като баща си.
Усмивката на Каси се стопи още преди да е разцъфнала. Тя погледна майка си с раздразнение, обърна се и се заизкачва нагоре по стълбите.
— Каси, къде отиваш?
— Трябва да изпера дрехите си.
— Но чичо ти току-що пристигна. Върни се и седни при нас.
— Защо? — през рамо изстреля въпроса момичето. — И сама можеш да го забавляваш, при това съвсем добре.
— Каси!
Момичето се обърна и погледна Ивлин с широко отворени очи.
— Защо?
— Караш ме да се срамувам.
— Е, не е нещо ново.
Почти готова да се разплаче Ивлин се обърна към Чейс.
— Нали виждаш как стоят нещата? Дори не мога да разчитам на собствените си деца. Чейс, не мога да се справя сама. Просто не мога. — Сподавяйки плача си, тя се обърна и влезе в гостната.
Близнаците се спогледаха.
— Пак го направи — отбеляза Филип. — Не си улучила момента за схватка, Каси. Не ти ли е мъчно за нея? Не можеш ли да се опиташ да се държиш добре? Само през следващите няколко дни.
— Не е вярно, че не се опитвам. Но тя ме влудява.
— Добре, тогава бъди поне възпитана. — Той замълча и след малко допълни: — Знаеш, че татко би искал точно това.
Каси въздъхна. После послушно слезе по стъпалата и се отправи към гостната след майка си.
— Предполагам, че поне това му дължа…
Филип поклати глава и погледна Чейс.
— Просто още един епизод от прелестната сага на фамилията Тримейн.
— Откога е така?
— От години. Сварваш ги в най-лошия им момент. Човек би си помислил, че след снощи, когато загубихме татко, ще се сплотим. Вместо това, изглежда още повече се отдалечаваме един от друг.
Влязоха в гостната. Майката и дъщерята седяха в срещуположните краища на стаята. И двете бяха възвърнали самообладанието си. Филип седна между тях в ролята си на постоянен буфер. Чейс се настани в един фотьойл в ъгъла. Това за него беше неутрална територия.
От прозорците към залива нахлуваше слънчева светлина и докосваше лъскавия дървен под. В тишината отекваше само тиктакането на часовника върху полицата над камината. „Всичко изглежда същото“, помисли си Чейс. Същите маси в стил Хепълуайт от XV век, същите столове от времето на кралица Ана. Точно такава я помнеше от детинството си. Ивлин не беше променила нито един детайл. Това го накара да се почувства отлично.
Чейс реши да наруши настъпилата опасна тишина.
— На идване минах покрай сградата на издателството. Никак не се е променила.
— Нито градът — рече Филип.
— Както винаги, вълнуващ — безизразно добави сестра му.
— Какви са плановете за „Хералд“? — попита Чейс.
— Филип ще го поеме — обясни Ивлин. — Така или иначе, време е. Ще имам нужда от него у дома сега, когато Ричард… — Тя преглътна и сведе поглед. — Готов е за тази работа.
— Не съм сигурен, че съм готов — отвърна Филип. — Едва втора година съм в колежа. Освен това, има и някои други неща, които бих искал…
— Баща ти беше на двайсет, когато дядо Тримейн го направи издател. Нали така, Чейс?