— Чакайте — каза Чейс, — какво ще стане сега?
— Аз ще говоря с нея, а Елис с вас.
— Искате да кажете, че трябва отново да разказвам всичко?
— Да, тук така правим. Независими разпити. Рутинна полицейска процедура. — Той напъха ризата в панталоните си, приглади назад косата си и излезе.
Елис Снайп седна на мястото на Лорн и се усмихна на Чейс.
— Ей, господин Т, как я карате?
Чейс погледна глуповата му, беззъба усмивка и се запита: „Толкова ли лош беше Мейбъри?“.
— Да започнем от началото — каза Елис.
— Защо от начало? — отвърна с въпрос Чейс.
Елис въздъхна и погледна вратата. Мислеше си как ли се държи Миранда. Независимо от това, което каза доктор Щайнер, тя трябваше да лежи в болница. Но изкуфелият старик само превърза раните от стъклата, прослуша белите й дробове и заяви, че не е необходимо да влиза в болница. Но доктор Щайнер не взе под внимание емоционалното й състояние. Тя беше загубила къщата си, вещите си; тя беше лишена от чувство за ред в живота си. Имаше нужда от безопасно място, убежище, в което никой не можеше да я нарани…
— Ами, господин Тримейн? Мислите ли, че можете да ни съдействате?
Чейс погледна Елис. „Имаше ли смисъл да се противопоставя?“, мислеше си той изморен. Елис Снайп имаше вид на робот, който изпълнява заповеди безпрекословно. Ако беше необходимо, сигурно би седял там цяла нощ в очакване на Чейс да заговори.
За втори път същата нощ Чейс разказа случилото се. Започна с къщата в имението, доказателството, че е имало взлом, тайните досиета. Но не спомена за забежките на Лорн Тибетс и библиотекарката. Някои неща, помисли си той, са твърде лични.
Елис записа всичко със странен, разкривен почерк, който трудно можеше да бъде сътворен от нормален човек.
Когато Чейс свърши, Елис му зададе само един-единствен въпрос:
— В онези тайни досиета имаше ли нещо за мен?
— Нито дума — отвърна Чейс.
Елис изглеждаше разочарован.
След като полицаят излезе, Чейс седна сам до масата, чудейки се какво ли предстоеше. Трето ченге ли и още един път повтаряне на случилото се? Цялата тази работа заприлича на сюрреалистичен сюжет, на един безкраен кошмар. В продължение на десет минути той очакваше нещо да се случи. Накрая му дойде до гуша от пренебрежителното отношение към него, дръпна стола си назад и тръгна да търси Миранда.
Намери я в същата онази стая за разпити, където за първи път я видя преди около седмица. Тя седеше сама. На едната й буза чернееше петно от сажди, а косата й беше цялата прашна от пепелта.
Погледът й изразяваше пълно изтощение.
— По дяволите полицията — измърмори тя.
Той се усмихна. Тогава видя ръката й. Беше превързана.
— Толкова ли е сериозно, колкото изглежда?
— Лекарят смята, че е свършил всичко необходимо. — Тя учудено погледна безформената скулптура от хирургически марли и бинтове върху ръката си. — Страхувах се, че може да я ампутира.
— Такава хубава ръка като твоята? Нямаше да му позволя.
Тя се опита да му отвърнех усмивка, но някак не се получи.
— Трябва да напуснеш острова — рече той.
— Не мога. Условията на гаранцията ми…
— По дяволите условията на гаранцията ти! Не можеш просто да чакаш следващия инцидент, следващия пожар.
— Не мога да напусна страната.
— Този път имаше късмет. Следващият път…
— Какво трябва да направя? — Изведнъж в погледа й се появи ярост. — Да бягам и да се крия?
— Да.
— От какво! Дори не знам кой се опитва да ме убие! — Викът й проехтя в студената стая. Тя тутакси се изчерви, сякаш се засрами от истеричния си пристъп. — Ако замина, никога няма да узная от какво бягам — тихо рече тя. — Или дали все още ме преследват. Що за живот е това, Чейс? Никога да не знам дали съм в безопасност. Да се събуждам всяка нощ и да се заслушвам за стъпки. И да се чудя дали скърцането на стълбите не означава, че някой идва за мен… — Тя потрепери и се вторачи в масата.
Господи, помисли си той, как така се забърках в тази история? Тя не е мой проблем. Не съм нейният принц. Би трябвало да стана и да си изляза от тази стая. Кой би ме винил за това?
Но един вътрешен глас се обади: „Аз самият“.
Той изтегли един стол и седна срещу нея. Тя не вдигаше поглед. Просто продължаваше да се взира в грозния плот на масата.
— Ако не заминеш, тогава какво възнамеряваш да правиш?
Тя вдигна рамене. Заболя го от безсилието в жеста й.