— Присъедини се към нас за един тост.
— За какво?
— Просто да пием. Ще измислим за какво.
Миранда се приближи и взе чашата. Тя ухаеше на свежо, на цветя и сапун, и женска топлина. Косите й, все още влажни, приличаха на птиче гнездо. Като я погледна, Чейс усети, че главата му се замайва. Или беше от уискито?
— А сега какво? — попита Ани.
Чейс се извърна и постави чашата си на близката маса.
— Полицията се занимава със случая.
— Виж, от пет години се занимавам с тази хроника. Не бих била такъв оптимист.
— Лорн е умно момче и ще се оправи.
— Но на чия страна е той? Не казвам, че е корумпиран или нещо такова. Но нали намерихте онази страница за него и Валери Еверхард?
— Флирт с местната библиотекарка? — Чейс вдигна рамене. — За мен това е несъществен скандал.
— Попита ли Лорн за това?
— Да. Той не отрече. Но и не изглеждаше обезпокоен.
— Ани, знаеше ли, че Ричард е държал у себе си такива досиета? — попита Миранда.
Ани вдигна рамене.
— Имахме няколко досиета за някои местни личности. Джил направи интервютата. И написа бележките. Всяко лято пускахме няколко профила. Но в тях нямаше никакви клюки. — Тя остави чашата си. — Е, каквото и да е имало в тези досиета, всичко е вече изгоряло. Жалко, че нямате копия. Загубихте единствените си улики.
— Не мисля — отвърна Чейс. — Това са листовете, които крадецът е оставил. Това, което той търси, все още е в „Роуз Хил“.
— Откъде знаеш?
— Защото снощи е бил там.
— Но не е предполагал — намеси се Миранда, — че ще попадне на госпожица Лайла Сейнт Джон. Отново.
Ани поклати глава и се изсмя.
— Горкият крадец няма късмет.
По същото време госпожица Лайла Сейнт Джон държеше торбичка с лед върху една грозна цицина на задната част на главата си.
— Какво искате да кажете с това дали съм го видяла добре? — рязко отвърна тя. — Да не мислите, че съм го видяла? Като се има пред вид къде ме удари?
— Просто рутинен въпрос, госпожо — измънка Елис.
— Там ви е проблемът, господа полицаи. Рутинните въпроси така са ви стегнали, че не си правите труда да мислите.
— Госпожице Сейнт Джон — любезно се намеси Лорн, — позволете ми да перифразирам въпроса на Елис. Какво точно видяхте!
— Почти нищо.
— Фигура? Лице?
— Просто светлина. Казах ви, седях и четях „Смъртта ти отива“.
— Моля?
— Това е името на книгата. Разказва се за един полицейски детектив с коефициент на интелигентност на гений. — Тя замълча. — Очевидно романът няма основание в реалността.
Лорн отмина тази реплика. Госпожица Сейнт Джон заслужаваше малко да се разсее тази нощ. В края на краищата, да те ударят по главата, пък била тя здрава, колкото нейната, би накарало всеки да превърти.
— Продължете — каза Лорн.
— Ами, оставих книгата, за да си направя чай. И погледнах през прозореца. Той гледа на юг към „Роуз Хил Котидж“. Тогава забелязах светлината.
— На кола ли?
— Не, по-мъглява. Присвяткваща, струва ми се. Движеше се през гората. Знаех, че отива към „Роуз Хил“. Нататък други къщи няма. Затова реших да проверя.
— Защо не ни се обадихте?
— Защото, можеше да се окаже, че е някой от семейство Тримейн. Какво бихте казали, ако ви бях накарала да се довлечете чак тук, за да се изправите лице в лице със законния собственик?
— Законният собственик не е ясен.
— Да не навлизаме в тази тема. Както и да е, излязох…
— Сама?
— Де да бях сама! Всичко щеше да е наред, ако Ози не беше ме последвал.
— Ози? — попита Елис.
Сякаш по поръчка, едно голямо черно куче премина през стаята и погледна към Елис.
— Да, ти наистина вдигна голяма врява — обърна се госпожица Сейнт Джон към кучето. — След цялото това блъскане и ръмжене в храстите. Нищо чудно, че никога нищо не можеш да уловиш. — Тя погледна Лорн. — Той е виновен. Той тръгна след мен. Някъде по пътя загубих светлината. Опитвах се да гледам в тъмнината и същевременно усмирявах Ози. Той вдигаше такъв неприятен шум. Обърнах се и го ударих. Точно тогава онзи ме прасна.
— Ози? — попита Елис.
— Не! Мъжът, или жената. Беше тъмно и не бих могла да кажа.
— Загубихте ли съзнание?
— Не съм сигурна. В същия момент всичко се обърка някак. Спомням си, че седях на колене в храстите. И чувах стъпките на отдалечаващ се човек, който тича. И бях бясна. — Тя хвърли гневен поглед към Ози. — Да, точно заради теб.