Миранда го погледна право в очите.
— В случай, че се чудиш — рече тя с равен тон, — и тази бележка не е писана от мен. — С раздразнение тя взе книгата и я остави върху най-близката купчина.
— Тогава, мисля, че трябва да я опишем в графата „интересни материали“ — рече Чейс. — И да продължим с останалите книги.
Миранда се настани на килима. Чейс седна пред другата библиотека. Те не се докоснаха, не се погледнаха. „Така е по-безопасно“, помисли си тя. „И за двама ни.“
В продължение на един час разлистваха книгите, затваряха ги, разпръсваха облаци прах във въздуха. Миранда намери следващата част от пъзела. Беше набутано в някаква счетоводна книга, в плик с надпис „разходи за приспадане“.
— Разписка — обясни тя и се намръщи. — Преди месец Ричард е платил четиристотин долара на тази компания.
— За какви услуги? — попита Чейс.
— Не се споменава. Прехвърлени са на детективска агенция „Аламо“ в Бейс Харбър.
— Детективска агенция? Чудя се какво ли е надушил Ричард?
— Чейс. — Тя му подаде листчето хартия. — Виж името на получателя.
— Уилям Б. Родел? — Той я погледна озадачен.
„Добре че поне отново обръщаш поглед към мен, помисли си тя. Поне си говорим.“
— Не си ли спомняш? — каза тя. — Бележката, закрепена към досиетата на Ричард.
Чейс се взираше в разписката и изведнъж всичко започна да му се прояснява.
— Разбира се — тихо рече той. — Уилям Б. Родел… У.Б.Р.
Не беше трудно да се разбере откъде произлиза името на детективска агенция „Аламо“. Уили Родел беше стара издънка от Сан Антонио и се подвизаваше в района между Мейн и Флорида. Лятото беше отделил за Мейн и ето го тук, седнал зад старото си метално бюро, върху което се издигаха купища книги и листове, подобно на укрепление на крепост. В кабинета всичко беше по един брой — един телефон, едно бюро, един човек. Но за това пък какъв човек. Уили Родел имаше по тялото си толкова много маса, че спокойно можеше да влезе в два костюма за великани. „Това трябва да е прочутият тексаски размер“, помисли си Миранда.
— Да, може би правех това-онова за господин Тримейн — каза Родел и се облегна назад на тексаския си по размер стол.
— Тоест как, правехте, или не правехте? — попита Чейс.
— Е, държите една от моите разписки, това значи, че съм правил.
— Какво точно?
Уили вдигна рамене.
— Обичайните неща.
— Какви са обичайните неща, които вие вършите?
— Най-вече се занимавам с домашни проблеми, ако ми следите мисълта. Кой какво прави на кого, ей такива работи. — Самодоволната му усмивка изкриви лицето му.
— Но вие не вършихте такива работи за Ричард, нали?
— Не. Макар, че подушвам, че имаше повече от достатъчно материал за копане в този случай специално.
Бузите на Миранда се зачервиха и тя заби поглед в бюрото на Уили, което приличаше на бойно поле със счупени моливи и извити кламери, разпръснати сред странната наредба от списания. „Горещи мадами“, „Национален ключар“, „Коли и шофьори“.
Чейс мина направо към въпроса:
— Той ви нае да събирате досиетата на съседите му, нали?
Уили го погледна невинно.
— Досиета?
— Видяхме ги, господин Родел. Бяха при книжата на Ричард. Подробни доклади за почти всички живущи по протежение на пътя. Всеки един от тях съдържа неудобна информация.
— Мръсни доклади.
— Точно така.
Уили вдигна рамене.
— Не съм ги написал аз.
— Към един от докладите имаше прикрепена бележка. Тя гласи: „Искаш ли още? Обади ми се“. Подписана с инициалите У.Б.Р. — Чейс се присегна и взе от бюрото една визитна картичка, — които случайно са вашите инициали.
— Дяволско съвпадение, а?
— Искал е да очерни съседите си. Защо?
— Пъхаше си носа навсякъде.
— Значи, той ви плати, за да напишете онези доклади.
— Казах ви, не съм ги писал аз. — Уили вдигна дебелата си ръка. — Честна скаутска.
— Тогава кой?
— Не знам. Но се възхищавам от работата му.
Миранда, която мълчаливо седеше, насочи поглед към едно списание върху бюрото. „Национален ключар“.
— Вие сте ги откраднали — каза тя. И погледна нагоре към бледото лице на Уили. — За това ви е наел Ричард. За да откраднете тези досиета от някой друг.