Уили посегна с ръка и приглади назад един несъществуващ кичур по главата си.
— Платиха ви, за да станете крадец — рече Миранда. — За какво още ви платиха?
— Вижте — рече Уили и вдигна и двете си дебели ръце с престорен жест, че се предава. — Хората ми плащат да събирам информация, нали? Това е всичко, което върша. Клиентите не се интересуват как я събирам, щом я събирам.
— И къде намирахте тези мръсни доклади? — попита Чейс.
— Бяха в едно тесте листове, с които се сдобих.
— С какво още се сдобихте?
— Финансови доклади, банкови сведения. Ей, не съм ги откраднал, не съвсем. Ами, просто ги вземах на заем за няколко минути. Достатъчно време, за да ги пусна на стария „Ксерокс“. После ги връщах там, откъдето ги бях взел.
— От офиса на „Стоун Коуст Тръст“ — рече Миранда.
Уили й се ухили тъпо.
— Басирам се, че сте супер във викторините.
— Значи, това са досиета, принадлежащи на Тони Графам — каза Чейс. — Не на Ричард.
— Господин Тримейн дори не знаеше, че има такива неща, докато не му ги връчих. Бях сигурен, че ще поиска още. Нали знаете, как става? Подай пръст, а те ти изяждат ръката. Можех да намеря и други.
— Защо не го направихте?
— Той ме уволни.
Те сбърчиха вежди.
— Какво? — рече Миранда.
— Точно така — отвърна Уили. — Два дни след като му дадох тези листове, той се обади и каза благодаря, но няма да има нужда повече от моите услуги и попита колко ми дължи. Това беше всичко.
— Спомена ли защо ви уволнява?
— Не. Само ме предупреди да го пазя в тайна и че вече не се интересувал от „Стоун Коуст“.
— Кога стана това?
— О, около седмица преди да умре.
— По същото време казал на Джил да унищожи статията — вметна Миранда и погледна Чейс. — Може би е разбрал какво му готви Тони Графам. И решил да зареже разследването си.
— Но аз прегледах тези листове, преди да му ги предам — каза Уили. — Нямаше доклад за Тримейн. И доколкото мога да кажа, там нямаше нищо, с което да го изнудва.
— Имате ли копия?
— Господин Тримейн ги взе всичките. Не искаше да се мотаят отделни листове. — Уили сключи ръце на тила си и се изпъна. В подмишниците му се показаха петна от пот. — Не, не мисля, че е заради досиетата. Мисля, че някой е ходил при него и му е предложил нещичко, разбирате ли, подкуп, за да забрави за историята. Така че, ето какво е направил.
— Но Ричард не е имал нужда от пари — каза Миранда.
— Те не биха го подкупили.
— Кукличке, човек може да подкупи всеки — рече Уили, очевидно авторитет в тази област. — Нужна е само точната цена. Дори приятелче, толкова богато като Ричард Тримейн, си има цена.
— Методът на мързеливия човек да разследва журналистически случаи — рече Чейс. — Наема някакъв разбойник, за да краде доказателствата.
— Нямах никаква представа, че е способен на такова нещо — отвърна Миранда, в погледа й се четеше тихо недоверие.
Беше минало пладне, по това време главната улица в Бейс Харбър обичайно беше изпълнена с хора. Днес, обаче, студеният летен въздух беше охладил ентусиазма дори на най-заклетите любители на забележителности. Сгушени в якетата си, Миранда и Чейс вървяха сами.
— А аз си мислех, че е въпрос на талант — тихо каза тя, — така както изпипваше историите. Изваждаше доказателства, които изненадваха всички. А той през цялото време плащал на някого, да му върши мръсната работа.
— Такъв си беше Ричард — рече Чейс. — Действаше по най-лесния начин.
Тя го погледна. Влажната му от мъглата коса приличаше на черни, разбунени вълни. Той се беше вторачил пред себе си и профилът му нищо не издаваше.
— Такъв ли беше и като момче? — попита тя.
— Умееше да намира най-прекия път. За няколко долара намираше човек да му напише съчинението. Или да му помогне да назубри за някой тест. Дори намираше такива идиоти, които довършваха домашната му работа по математика. — Чейс глуповато се ухили. — Като мен.
— Той ти даваше подкуп, за да му напишеш домашното?
— Повече приличаше на изнудване.
— С какво те държеше?
— С много неща. Счупени прозорци, стъпкани цветни лехи. Бях доста лошо момче.
— Но, очевидно добър по математика.
Чейс се изсмя.
— Когато ме заплашваха, че ще бъда разкрит, ставах добър в много неща.