— А Ричард се възползваше от това.
— Беше по-голям. И в много отношения, по-умен. Всички го харесваха и им се искаше да вярват най-хубави неща за него и най-лоши за мен. — Той поклати глава. — Сега виждам, че същото нещо се случва и с децата му. Филип е златното момче. А Каси цял живот ще се опитва да го догонва.
— И ти ли ще се опитваш цял живот да догонваш някого?
Той я погледна, после отклони погледа си.
— Не. Не държа особено да направя същите грешки като Ричард.
„Искаш да кажеш, като с теб“, помисли си тя.
Внезапно денят стана по-студен и по-тъмен. Не се дължеше само на мрачното й настроение. Дребният дъждец се засили.
— Да се отбием някъде да обядваме — предложи Чейс. — Имаме още час и половина до тръгването на ферибота.
Откриха едно кафене, сгушено някъде встрани от главната улица. Отвън изглеждаше непретенциозно, с подходящо име, „При Мери Джейн“. Миризмата на силно кафе и месо на грил ги привлякоха. Не сервираха нищо особено, просто свястна обикновена храна, печено пиле с червени картофи и крехък зелен боб в комбинация с току-що сварено кафе. Настроението на Миранда може и да падаше, но апетитът й си беше на ниво. Поръча си и прасковен пай с трето кафе. Слава богу, че обикновено, когато беше смутена, не преяждаше. Досега щеше да е наддала десет килограма.
— В някаква степен — рече Чейс, — чувствам облекчение, че научих истината за досиетата.
— Облекчение от новината, че Ричард плащал за чиста проба кражба?
— Е, поне той не си е пъхал носа в живота на съседите си, нито е възнамерявал да ги изнудва.
Тя остави вилицата си.
— Да, предполагам, че можеш да си повярваш, че влизането с взлом в „Стоун Коуст Тръст“ е някак правилно от морална гледна точка.
— Не казвам, че е така. Но виждам как Ричард е оправдавал действията си. Разбрал е, че преустройването на брега ще го унищожи. После стигнало и до неговата къща и той решил да играе нечестна игра. Да открие всичко възможно за предприемача. Да открадне няколко досиета, финансови доклади. И да ги хвърли в лицето на другия мъж.
— Но не го е направил. Това е странното. Плаща на Родел да открадне досиетата. И после, когато вече са у него, зарязва цялото начинание. Унищожава статията, уволнява Родел. — Тя замълча, после тихо добави: — И променя завещанието си.
Чейс се намръщи.
— Не виждам каква е връзката.
— Времето съвпада. Може би в онези досиета е намерил нещо за Ивлин, което го е разгневило. И го е накарало да вземе решение никога да не допусне „Роуз Хил“ да попадне в ръцете й.
— Смяташ, че е имало досие и за Ивлин? Не намерихме такова.
— Може би го е унищожил. Или е било взето от къщата. След смъртта му.
И двамата се замислиха над скрития смисъл на думите й. Кой друг, ако не самата Ивлин, би си направила труда да вземе такова досие?
— Това е лудост — рече Чейс. — Защо ще го краде Ивлин? Та това е собствената й проклета къща. Можела е спокойно да влиза и излиза, без да провокира ничие съмнение. — Той посегна към кафето си и отпи една глътка. — Не мога да си представя, че влиза с взлом и обръща стаите с краката нагоре.
„Не можеш да си представиш, че може да убие който и да било, също. Не е ли така?“ помисли си тя и се зачуди за отношенията между Чейс и снаха му. Само сърдечна ли беше връзката им? Или чувствата им бяха по-дълбоки? Той упорито се противопостави на предположението, че Ивлин може да е виновна, било то за кражбата или убийството. Миранда разбираше причината. Ивлин беше красива жена.
Вече свободна жена. В края на краищата свързването на Чейс и Ивлин носеше ясно послание. Парите щяха да си останат в семейството, а и фамилното й име нямаше да се сменя. Всеки щеше да си влезе в новата роля без много-много шум. През цялото си юношество Чейс беше живял, следвайки примера на брат си. Сега просто можеше да заеме мястото му. Колкото и да не искаше да си го признае, в такава връзка имаше известна симетрия и би получила общественото одобрение.
Нещо, което аз никога не ще му дам.
Дойде сервитьорката със сметката. Миранда посегна, но Чейс успя пръв да я вземе.
— Аз ще се погрижа — обясни той.
Миранда извади от джоба си няколко сметки и ги постави на масата.
— Какво е това? — попита Чейс.
— Наречи го гордост — рече тя и се изправи, — но винаги си плащам сама.
— Когато си с мен, не се налага да го правиш.
— Трябва — безизразно отвърна тя. — Особено с теб. — Тя грабна якето си и тръгна към вратата.