Той я настигна навън. Дъждът беше спрял, но слънцето не беше се показало още и небето хладно сивееше като огромен гранит. Повървяха един до друг, не съвсем приятели, но не съвсем и непознати.
— Ще бъда откровен — каза той. — Днес нямах намерение да се виждам с теб. Или когато и да било за в бъдеще.
— Градът е малък, Чейс. Трудно е да не срещаш някого.
— Имах намерение да се връщам в Гринуич утре.
Тя сведе поглед, стараейки се да не чувства разочарование или болка. Всички онези чувства, за които си беше дала клетва, че няма да изпитва към друг от фамилията Тримейн. Чувствата, които изпитваше сега.
— Но си помислих… — допълни той.
Тези думи я накараха да спре и да го погледне. „Той ме наблюдава и очаква да се разкрия. Да се поддам, да се подлъжа, да се стъписам. По дяволите, точно такава съм.“
— Помислих си — рече той, — че мога да остана още няколко дни, за да изясня тези въпроси около Ричард.
Тя не отвърна.
— Както и да е, затова съм в града. Единствено затова.
Тя вдигна брадичка.
— Нещо друго ли намекнах?
— Не. — Той въздъхна. — Нищо друго.
Продължиха да вървят в мълчание.
— И ти търсиш същите отговори, предполагам — рече той.
— Нямам голям избор, нали? Става въпрос за моето бъдеще. Моята свобода.
— Виж, знам, че има смисъл да работим заедно ти и аз. Но не е съвсем…
— Прилично — довърши тя вместо него. — Това искаше да кажеш, нали? Че е срамно за теб да общуваш с жена като мен.
— Не съм казал такова нещо.
— Няма значение, Чейс. — Тя се обърна, раздразнена, и продължи да върви. — Прав си, разбира се. Не можем да работим заедно. Защото си нямаме доверие. Не е ли така?
Той не отвърна. Просто продължи да върви до нея с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Именно това, а не думите, които можеше да изрече, я обиди най-много.
Може и да си нямаха доверие. Може и да нямаха желание да се занимават един с друг, но истината беше, че ако искаха да намерят отговори, и двамата трябваше да погледнат в къщата в имението. Когато на следващата сутрин Миранда паркира на чакълестата автомобилна алея пред „Роуз Хил“, не се учуди, че колата на Чейс вече беше там. Ози се беше изтегнал на входната площадка и изглеждаше отегчен. Направи си труда да завърти приятелски опашка, когато тя се качи по стъпалата, но щом разбра, че няма да бъде поканен да влезе, се пльосна обратно на пода със скимтене, наподобявайки скъсана черга.
Госпожица Сейнт Джон и Чейс вече бяха прегледали втората библиотека. Стаята започваше да прилича все повече и повече на бедствена зона с пълни кашони с хартия, с книги, внимателно подредени на купчини, с празни кафени чаши и мръсни лъжици по масата.
— Виждам, че сте започнали без мен — каза Миранда, стараейки се да не поглежда към Чейс. Същото се опитваше да направи и той. — Какво намерихте?
— Дреболии — отвърна госпожица Сейнт Джон, отправила поглед и към двамата. — Списъци с покупки, квитанции. Още едно любовно писмо от М. И няколко съвсем читави курсови работи от колежа.
— На Филип?
— На Касандра. Сигурно е писала нещо тук. Освен това, няколко от книгите са нейни.
Миранда вдигна една купчина с документи и прегледа заглавията.
— „Политически анализ на конфликта Боер“, „Предречен крах: френските колониалисти във Виетнам“, „Медиите и президентската политика“. Авторът на всички тях е Касандра Тримейн.
— Умница — каза госпожа Сейнт Джон. — Жалко, че брат й, нагаждачът, винаги обира каймака.
Миранда поразрови кутията и извади най-скорошната бележка от „М“, беше напечатана на пишеща машина.
„Чаках до полунощ, ти не дойде. Забрави ли? Исках да се обадя по телефона, но все се страхувам, че тя ще вдигне. Ти си с нея всеки уикенд, всяка нощ, всеки празник. Аз получавам трохи.
Как тогава твърдиш, че ме обичаш, когато ме оставяш тук да те чакам? Струвам много повече. Наистина.“
Миранда мълчаливо пусна бележката обратно в кутията. После отиде до прозореца и се загледа навън към морето. В душата й се промъкна съжаление към онази жена, написала бележката, съжаление за болката, която изпитваше другата. „Ето цената, която и двете плащаме, за това, че обичаме не когото трябва.“
— Миранда? — попита Чейс. — Нещо не е наред ли?
— Не. — Тя се изкашля и се обърна към него. — Добре съм. Е… откъде да започна?