— Можеш да ми помогнеш да привърша този рафт. Тук-там откривам листове. Върви по-бавно, отколкото очаквах.
— Да, разбира се. — Тя се приближи до рафта, извади една книга и седна на пода до него. Не много близо, но и не много далеч. „Нито приятели, нито врагове“, помисли си тя. Просто двама души, които споделят една и съща черга, имат една и съща цел. „За това дори не е нужно да се харесваме.“
В продължение на час те разгръщаха страниците и бършеха праха. Очевидно повечето книги не бяха отваряни с години. Имаше стари пощенски картички с дата от преди двадесет години, адресирани до майката на Чейс. Имаше списък, написан на ръка, на видове птици, наблюдавани в „Роуз Хил“, и една бележка от библиотеката отреди дванадесет години, която все още беше залепена на книгата с просрочена дата. Толкова много частици от живота на семействата Тримейн и Прут през годините бяха намерили своя край по тези рафтове. Отне им време да отделят съществените от несъществените неща.
Следващата улика откриха в един атлас на щата Мейн, огромен размер. Чейс го свали от рафта и се загледа в предната корица. После се обърна и извика:
— Госпожице Сейнт Джон? Да сте чувала някога за Хемлок Хайтс?
— Не. Защо?
— Тук е прибрана една карта на това място. — Чейс я извади от атласа и я разгъна на килима. Представляваше няколко фотокопирани страници, залепени една до друга, за да оформят карта. Листовете изглеждаха доста нови. Бяха скицирани границите на именията, а парцелите бяха номерирани. Най-отгоре стоеше името на предприемача: Хемлок Хайтс. — Чудя се дали Ричард не е възнамерявал да инвестира в недвижима собственост.
Госпожица Сейнт Джон коленичи, за да види по-отблизо.
— Чакай. Това ми изглежда познато. Ами не е ли това нашият път? А този парцел в края, номер едно… Ами това е „Роуз Хил“. Познавам това възвишение.
Чейс кимна.
— Права сте. Точно така. Ето „Сейнт Джонс Уд“. И каменната стена.
— Това е карта на „Стоун Коуст Тръст“ — рече Миранда. — Виждате ли? Повечето от парцелите са отбелязани като продадени.
— Боже мой — каза госпожица Сейнт Джон. — Нямах никаква представа, че толкова много места са си сменили собственика. Само четирима сме, които не сме продавали на Тони Графам.
— Какво ви предложи за Сейнт Джонс Уд? — попита Миранда.
— За момента беше много добра цена. Когато отказах да продавам, той я вдигна още повече. Това беше преди година. Не разбирах защо предложението му беше така щедро. Както знаете, всичко това е земя в консервация. Тези имения са от дедите ни, построени са още преди да се появят комисиите за регулиране на парцелите. Оставиха къщите, но забраниха по-нататъшно строителство. От търговска гледна точка, земята не струва и пукната пара. После изведнъж я районираха за преустройство. И сега седя върху златна мина. — Тя погледна останалите непродадени парцели на картата. — Също и стария Сълъуей, и хипитата във френската къща.
— И Тони Графам — добави Миранда.
— Ами ако решението за регулиране е било претекст? — каза Чейс. — Ами ако е имало тайни разплащания? Ако това стане достояние на обществеността?
— Предполагам, че ще вдигнат такъв протест, че регулирането ще бъде преустановено — каза госпожица Сейнт Джон. — А господин Графам ще се окаже достопочтен собственик на земя, която не струва и пукнат грош.
— Но и в момента тя не струва нищо за него, госпожице Сейнт Джон — отбеляза Миранда, изучавайки картата. — Графам има нужда от този път, за да има достъп до парцелите. А вие казахте, че пътят е собственост, бил е собственост на Ричард.
— Да, ето отново се връщаме на това, а? — тихо рече Чейс. — На връзката между Ричард и „Стоун Коуст Тръст“. Връзката, която все ни се натрапва. — Той се изправи и изтърси праха от панталоните си. — Може би е време да посетим съседите си.
— Кои съседи? — попита Миранда.
— Сълъуей и хипитата. Другите двама, които не са продали. Да разберем дали Графам им е оказвал някакъв натиск като изнудване, например.
— Той не се е опитвал да изнудва госпожица Сейнт Джон — отбеляза Миранда. — А тя не е искала да продава.
— Моята собственост едва ли си струва усилието — каза госпожица Сейнт Джон. — Аз съм само едно квадратче встрани. А що се отнася до изнудване, вие и сами се уверихте, че няма и най-малка улика, с която да ме държи. Не и това, че на моята възраст не бих се поколебала да вдигна скандал.
— Другите може и да са по-податливи — каза Чейс. — Старият Сълъуей, например. Трябва поне да поговорим с него.