— Добра идея — отвърна госпожица Сейнт Джон. — Тъй като ти се сети за това, Чейс, ти го направи.
Чейс се усмихна.
— Вие сте страхливка, госпожице Сейнт Джон.
— Не, просто съм твърде стара за такова напрежение.
Без предупреждение Чейс хвана ръката на Миранда и с едно плавно движение я издърпа да стане, така че тя се озова едва ли не в прегръдките му. Протегна ръце, за да запази равновесие и без да разбере как, допря длани в гърдите му, но тутакси отстъпи назад.
— Това знак да дойда с теб ли е? — попита тя.
— По-скоро е молба. Да ми помогнеш да предразположа стария Сълъуей.
— Трябва ли да го предразполагаш?
— Да речем, че откакто хвърлих бейзболна топка в прозореца му, не е много любезен с мен. А това се случи преди двайсет и пет години.
Миранда се засмя с недоверие.
— Изглежда се страхуваш от него. И двамата се страхувате.
— Очевидно тя никога не е срещала стария Съли — отбеляза госпожица Сейнт Джон.
— Има ли нещо, което трябва да знам за него?
Чейс и госпожица Сейнт Джон се спогледаха.
— Просто внимавай, когато стъпиш в двора му — обясни госпожица Сейнт Джон. — Отправи му множества предупреждения. И имай готовност да се изнесеш оттам с висока скорост.
— Защо? На не би да има куче или нещо такова?
— Не. Но има пушка.
Десета глава
— Ти си момчето, което счупи прозореца ми! — извика Хомер Сълъуей. — Да, познах те. — Той стоеше на входната площадка. В кокалестите си ръце стискаше пушка, а работният му комбинезон на ловец на омари беше навит до глезените. Чейс беше казал на Миранда, че мъжът е на осемдесет и пет години. Беззъбото изсушено провидение на площадката изглеждаше поне един век по-старо. — Хей, вие двамата, махайте се! Оставете ме на мира. Не мога да оправям повече счупени прозорци.
— Но аз си платих, не си ли спомняте? — каза Чейс. — Цели шест седмици косих ливадата и си платих.
— Дяволски прав си — рече Съли. — Иначе щях да си го изкарам на твоя старец.
— Може ли да поговорим, господин Сълъуей?
— За какво?
— За „Стоун Коуст Тръст“. Исках да разбера дали…
— Не ме интересува. — Съли се обърна и повлече крака по площадката към къщата.
— Господин Сълъуей, една млада дама иска да ви попита…
— Не ми трябват никакви млади дами, нито стари.
Мрежестата врата се затвори зад гърба му. Настъпи тишина.
— Е — измърмори Чейс. — Старото момче определено се е разкиснало.
— Мисля, че се страхува — отвърна Миранда. — Затова не желае да говори с нас.
— От какво да се страхува?
— Нека да разберем. — Тя приближи къщата и извика: — Господин Сълъуей, искаме само да знаем дали се опитват да ви изнудват? От „Стоун Коуст“ заплашвали ли са ви по някакъв начин?
— Лъжи, те разпространяват лъжи! — Изкрещя през вратата Сълъуей. — Гадни лъжи! Няма капка истина.
— Но Тони Графам твърди обратното.
Вратата се отвори и Съли изскочи на площадката.
— Какво казва Графам за мен? Сега какво разправя на хората?
— Можем да останем тук и да си крещим, а може и да поговорим някъде на четири очи. Какво предпочитате?
Сълъуей се огледа, сякаш търсеше дали някой не ги наблюдава от гората. После отсече:
— Е? Вие двамата да нямате нужда от писмена покана, а?
Те го последваха вътре. Кухнята на Съли беше тясна и мрачна. Дърветата пред прозорците спираха светлината навътре. Всички рафтове и повърхности бяха претъпкани с джунджурии и дреболии. По пода бяха натрупани купища вестници. Изглежда кухненската маса беше единствено незаета с нищо. Те седнаха край нея на сгъваеми столове, които изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се строполят на пода.
— Най-много натискаха брат ти — рече Съли на Чейс. — Но Ричард нямаше намерение да се дава. Казваше ни, че трябва да се държим заедно. Казваше, че не може да продаваме, независимо колко писма ни изпращаха онези и колко лъжи разправяха. — Съли поклати глава. — Не свърши работа. Едва ли не всички от улицата отидоха и се подписаха върху пунктира в документите на Графам, просто ей така. А на Ричард, виж какво му се случи. Чух, че са го наръгали с нож.
Миранда видя как Чейс поглежда към нея. Старият Съли беше така изолиран от света, че не знаеше, че седи на една маса с жената, обвинена, че е наръгала Ричард Тримейн.