— Споменахте нещо за писмо — каза Чейс. — В което ви нареждат да продадете имота си. Графам ли го изпрати?
— Нямаше подпис. Разбирам, че всички писма били без подпис.
— Значи и Ричард е получил писмо?
— Предполагам. Също и семейство Барет по-надолу по улицата. Може би всички са получили. Но хората не смеят да говорят.
— Какво пишеше в писмото? Което получихте вие?
— Лъжи. Подли, долни лъжи…
— А в това, което изпратиха на Ричард?
Съли вдигна рамене.
— Нямам представа.
Миранда огледа преливащите рафтове в кухнята. Тази скръндза господин Сълъуей пазеше разни неща, и боклуци и ценности.
— Още ли пазите това писмо? — полита невинно тя.
— Може би — изсумтя Съли. Сви рамене, подобно на костенурка, която се кани да се свре в черупката си.
— Може ли да го видим?
— Не знам — въздъхна той и потърка лицето си. — Не знам.
— Знаем, че пише лъжи, господин Сълъуей. Просто искаме да разберем каква е тяхната тактика. Трябва да спрем Графам, преди да е причинил нови щети.
За миг Съли остана прегърбен и мълчалив. Миранда си помисли, че вероятно не е чул думите й. Но после той се изправи и отиде до кухненския плот. От кутията с брашно извади сгънат лист хартия. Подаде го на Миранда.
Тя го разгъна на масата.
— „Какво, всъщност, се случи със Стенли? «Сали М» знае. Ние също“.
Под тези загадъчни думи някой беше написал с молив на ръка: „Продавай, Съли“.
— Кой е Стенли? — попита Миранда.
Съли беше се сгушил на стола си и се взираше в набръчканите си ръце.
— Господин Сълъуей?
В отговор прозвуча шепот:
— Брат ми.
— За какво намекват в тази бележка?
— Беше много отдавна… — Съли избърса очите си, сякаш за да отстрани мъглата, която забулваше съзнанието му. — Просто нещастен случай — измърмори той. — Често се случва там. Човек не може да има доверие на морето. Не можеш да му се сърдиш…
— Какво се е случило със Стенли? — тихо попита Миранда.
— Лодката му… се заклещи в мрежата. Той падна зад борда, а водата през декември е студена. Смразява кръвта ти. Аз бях на „Сали М“. И не видях как е станало. — Той се обърна и втренчи поглед в прозореца. Дърветата навън сякаш сведоха корони към къщата и препречиха пътя на светлината и топлината.
Те изчакваха.
— Аз го намерих — тихо продължи мъжът. — Носеше се на повърхността до кърмата на „Сали“. Отвързах го… завлякох го в лодката… и го закарах до пристанището. — Той потрепери. — Това е. Много отдавна, преди петнайсет години. Може би повече…
— А тази бележка?
— Лъжа, разпространиха я, след като…
— След какво?
— След като се ожених за Джеси. — Той замълча. — Жената на Стенли.
„Ето какво било“, помисли си Миранда. Тайна. Срамът.
— Господин Сълъуей — попита Чейс тихо, — с какво те държаха Ричард в ръцете си?
Съли поклати глава.
— Не ми каза.
— Но те са разполагали с нещо, нали?
— Каквото и да е било, не успя да го накара да продава. Същото това нещо го довърши най-накрая.
— А вие защо не продадохте имота си, господин Сълъуей? — попита Миранда.
Старият мъж се обърна към нея.
— Защото няма да го продам — отвърна той. В очите му тя видя изражението на човек, избутан в периферията на живота си. — Няма как да ме уплашат. Вече не.
— Нима?
Той поклати глава.
— Болен съм от рак.
— Мислиш ли, че е убил брат си? — попита Миранда.
Те вървяха по пътя под пъстрата сянка на боровете и брезите. Чейс държеше ръцете си в джобовете и тежко мръщеше вежди.
— Има ли значение сега, убил ли го е или не?
Правилно, имаше ли значение, замисли се тя. На стареца му предстоеше да се изправи пред създателя си. Невинен или виновен, вече петдесет години живееше с последиците.
— Не е за вярване, че Графам е успял да изрови тази история — каза Миранда. — Той е отскоро на острова. Откъде ли е разбрал за това?
— Наел е детектив?
— В бележката е използвал името Съли. Спомняш ли си? Само местен човек би използвал този псевдоним.
— Значи е имал местен информатор. Някой, който участва в събитията на острова.
— Или някой, който си поставя за цел да разбере какво се случва в града — добавя, тя, мислейки си за Уили Б. Родел и детективска агенция „Аламо“.