Выбрать главу

— Споменахте нещо за писмо — каза Чейс. — В което ви нареждат да продадете имота си. Графам ли го изпрати?

— Нямаше подпис. Разбирам, че всички писма били без подпис.

— Значи и Ричард е получил писмо?

— Предполагам. Също и семейство Барет по-надолу по улицата. Може би всички са получили. Но хората не смеят да говорят.

— Какво пишеше в писмото? Което получихте вие?

— Лъжи. Подли, долни лъжи…

— А в това, което изпратиха на Ричард?

Съли вдигна рамене.

— Нямам представа.

Миранда огледа преливащите рафтове в кухнята. Тази скръндза господин Сълъуей пазеше разни неща, и боклуци и ценности.

— Още ли пазите това писмо? — полита невинно тя.

— Може би — изсумтя Съли. Сви рамене, подобно на костенурка, която се кани да се свре в черупката си.

— Може ли да го видим?

— Не знам — въздъхна той и потърка лицето си. — Не знам.

— Знаем, че пише лъжи, господин Сълъуей. Просто искаме да разберем каква е тяхната тактика. Трябва да спрем Графам, преди да е причинил нови щети.

За миг Съли остана прегърбен и мълчалив. Миранда си помисли, че вероятно не е чул думите й. Но после той се изправи и отиде до кухненския плот. От кутията с брашно извади сгънат лист хартия. Подаде го на Миранда.

Тя го разгъна на масата.

— „Какво, всъщност, се случи със Стенли? «Сали М» знае. Ние също“.

Под тези загадъчни думи някой беше написал с молив на ръка: „Продавай, Съли“.

— Кой е Стенли? — попита Миранда.

Съли беше се сгушил на стола си и се взираше в набръчканите си ръце.

— Господин Сълъуей?

В отговор прозвуча шепот:

— Брат ми.

— За какво намекват в тази бележка?

— Беше много отдавна… — Съли избърса очите си, сякаш за да отстрани мъглата, която забулваше съзнанието му. — Просто нещастен случай — измърмори той. — Често се случва там. Човек не може да има доверие на морето. Не можеш да му се сърдиш…

— Какво се е случило със Стенли? — тихо попита Миранда.

— Лодката му… се заклещи в мрежата. Той падна зад борда, а водата през декември е студена. Смразява кръвта ти. Аз бях на „Сали М“. И не видях как е станало. — Той се обърна и втренчи поглед в прозореца. Дърветата навън сякаш сведоха корони към къщата и препречиха пътя на светлината и топлината.

Те изчакваха.

— Аз го намерих — тихо продължи мъжът. — Носеше се на повърхността до кърмата на „Сали“. Отвързах го… завлякох го в лодката… и го закарах до пристанището. — Той потрепери. — Това е. Много отдавна, преди петнайсет години. Може би повече…

— А тази бележка?

— Лъжа, разпространиха я, след като…

— След какво?

— След като се ожених за Джеси. — Той замълча. — Жената на Стенли.

„Ето какво било“, помисли си Миранда. Тайна. Срамът.

— Господин Сълъуей — попита Чейс тихо, — с какво те държаха Ричард в ръцете си?

Съли поклати глава.

— Не ми каза.

— Но те са разполагали с нещо, нали?

— Каквото и да е било, не успя да го накара да продава. Същото това нещо го довърши най-накрая.

— А вие защо не продадохте имота си, господин Сълъуей? — попита Миранда.

Старият мъж се обърна към нея.

— Защото няма да го продам — отвърна той. В очите му тя видя изражението на човек, избутан в периферията на живота си. — Няма как да ме уплашат. Вече не.

— Нима?

Той поклати глава.

— Болен съм от рак.

— Мислиш ли, че е убил брат си? — попита Миранда.

Те вървяха по пътя под пъстрата сянка на боровете и брезите. Чейс държеше ръцете си в джобовете и тежко мръщеше вежди.

— Има ли значение сега, убил ли го е или не?

Правилно, имаше ли значение, замисли се тя. На стареца му предстоеше да се изправи пред създателя си. Невинен или виновен, вече петдесет години живееше с последиците.

— Не е за вярване, че Графам е успял да изрови тази история — каза Миранда. — Той е отскоро на острова. Откъде ли е разбрал за това?

— Наел е детектив?

— В бележката е използвал името Съли. Спомняш ли си? Само местен човек би използвал този псевдоним.

— Значи е имал местен информатор. Някой, който участва в събитията на острова.

— Или някой, който си поставя за цел да разбере какво се случва в града — добавя, тя, мислейки си за Уили Б. Родел и детективска агенция „Аламо“.