— Е, заплашват не когото трябва. Именно изкривения начин на живот искаме да утвърдим. Прав ли съм, приятели?
Мъжът със сушито вдигна глава и каза:
— Хо.
— Той е съгласен — обясни Фред.
— Писмото беше ли подписано? — попита Миранда.
— Не. Марката беше с печат от Бейс Харбър и го получихме в къщата ни в Ню Йорк.
— Кога?
— Преди три или четири месеца. Съветваха ни да продадем парцела. Не споменаваха на кого точно. После получихме предложение от господин Графам, и аз предположих, че той стои зад цялата история. Проверих „Стоун Коуст Тръст“. Няколко запитвания тук-там, за да разбера с кого си имах работа. Според моите източници, са замесени пари. Графам е само поставено лице, зад което се крие анонимен инвеститор. Обзалага се, че е организирано престъпление.
— Какво ще правят с остров Шепърдс? — порита Чейс.
— Започва да им става тясно в Ню Йорк. Мисля, че ще се местят нагоре по брега. А северният бряг е идеалното местенце, което биха искали. Туристическата индустрия вече процъфтява. Погледнете това място! Океан. Гора. Няма престъпност. Кажете ми няма ли който и да е жалък глупак от града да брои добри пари, за да остане в този курорт тук.
— Виждали ли сте някога Графам?
— Посети ни, за да разговаряме за сделката със земята. Посъветвахме го съвсем ясно да… — Фред замълча, усмихна се и продължи — да прелюбодейства със себе си. Не съм сигурен дали значението на думата му беше известно.
— Що за човек е той? — попита Миранда.
Фред изсумтя.
— Хлъзгав и глупав. Искам да кажа, истински глупак. С коефициент на интелигентност на слон. Кой идиот би се захванал да преустройва Хемлок Хайтс? Спокойно може да се нарече и „Имотите на отровените дробове“. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че е накарал останалите жертви да продават. — Той се изсмя. — Трябва да се запознаете с него, Тримейн. Пък тогава, ако не сте съгласни, елате да ми кажете, че не е издънка на нашите едноклетъчни прадеди.
— Едноклетъчните — намеси се Бледсоу, жената, и отвори очи за малко, — са много по-развити.
— За съжаление — каза Фред, — регулирането е свършен факт. Скоро ще ни оградят. Тук някой „Кандос“, там някой „Дънкин Донатс“. Кодексът на остров Шепърдс. — Той замлъкна. — И знаете ли какво? Едва тогава ние ще продаваме! Господи, каква печалба! Ще можем да купим цял окръг в Алагаш.
— Все още проектът може да бъде спрян — каза Миранда. — Няма да сложат ръка върху „Роуз Хил“. И районирането може да се отмени.
— Няма никакъв шанс — обясни Фред. — Говорим за приходи от данъци. Земята в консервация не носи абсолютно никаква изгода за острова. Но едно хубавичко туристическо курортче? Ей, аз съм оторизиран одитор. Познавам властта на всемогъщия долар.
— Но някои хора ще се възпротивят.
— Това няма да промени нещата. — Фред с одобрение подуши розовия чай. Краищата на саронга се бяха изхлузили и бедрата му се оголиха. Дим от тамян се носеше около прошарената му коса. — Могат да крещят и да протестират, да препречат с телата си пътя на булдозерите. Но са обречени. Това е нещо, което хората не могат да спрат.
— Циничен отговор — отбеляза Миранда.
— В цинично време.
— Е, не могат да купят „Роуз Хил“ — заяви Миранда и стана на крака. — А ако зад тези сделки стои организирано престъпление, можете да се обзаложите, че островът ще отвърне на удара. Хората тук не приемат гангстерите. Не приемат и аутсайдерите, точка.
Фред я погледна с усмивка.
— Но самата вие сте аутсайдер, госпожице Уд, не е ли така?
— Не съм от острова. Дойдох тук преди година.
— Въпреки това, те ви приеха.
— Не, не е вярно. — Миранда се обърна към вратата. Тя се спря за миг и се загледа през мрежата. Навън дърветата се огъваха под синьото небе. — Никога не са ме приемали — тихо рече тя. — И знаете ли какво? — От устните й се отрони дълга въздишка на примирение. — Едва сега го осъзнавам. Те никога няма да ме приемат.
На автомобилната алея пред „Роуз Хил“ беше паркирана още една, трета кола.
Забелязаха я, когато се показаха от последния завой на пътя. Беше последен модел сааб с цвят бургунд и чудесен блясък. Само един поглед през прозореца на колата откриваше безупречния интериор. Върху кожената тапицерия нямаше дори хвърчаща визитна картичка, нито опаковка от вафла.