Мрежестата врата се отвори с леко скърцане и госпожица Сейнт Джон се показа на входната площадка.
— Ето ви и вас. Имаме гостенка, Джил Викъри.
„Разбира се“, помисли си Миранда. „Кой друг би успял да поддържа такава безупречна кола?“
Джил стоеше права с кутия в ръце. Погледна Миранда с явна изненада, но не коментира присъствието й.
— Извинете, че се отбивам без предупреждение — каза тя. — Трябваше да взема няколко папки от архива. Утре с Филип ще се видим със счетоводителя. Нали знаете, ще обсъждаме данъчните въпроси по прехвърлянето на „Хералд“.
Чейс се намръщи.
— Вие намерихте финансовите отчети тук?
— Само от миналия месец. В офиса не ги открих, и реших, че ги е донесъл тук да работи. Бях права.
— Къде бяха? — попита Чейс. — Преровихме всичките му папки. Не ги видях никъде.
— На горния етаж. В нощното шкафче. — А откъде е знаела къде да търси, не си направи труда да обясни. Тя огледа помещението. — Наистина сте преобърнали стаята. Какво търсите? Скрито съкровище?
— Всички налични папки за „Стоун Коуст Тръст“ — отвърна Чейс.
— Да, Ани спомена нещо такова. Лично аз смятам, че начинанието ви е обречено на провал. — Тя се обърна към Миранда и каза с хладен глас: — А при теб нещата как вървят? — Беше просто любезен въпрос, без следа от топлота или загриженост.
— Трудно… — отвърна Миранда.
— Представям си. Чух, че си отседнала при Ани.
— Само временно.
Джил я удостои с една от ироничните си усмивки.
— Всъщност, е доста неудобно. С процеса се занимава Ани. А ти сега живееш с нея. Ще трябва да отменя задачата. Нали знаеш, обективно отразяване на фактите.
— Никой в „Хералд“ не би могъл да бъде абсолютно обективен — отбеляза Чейс.
— Предполагам. — Джил намести кутията в ръцете си. — Е, най-добре да тръгвам. И да ви оставя да продължите търсенето.
— Госпожице Викъри? — извика госпожица Сейнт Джон. — Чудя се дали можете да ни дадете малко повече информация за нещо, което намерихме тук.
— Да?
— Бележка от някой с инициал „М“. — Госпожица Сейнт Джон й подаде листче хартия. — Тук присъстващата Миранда не го е писала. Знаете ли кой го е написал?
Джил прочете бележката без видима реакция, дори перфектните й вежди не трепнаха. Миранда си мислеше: „Как бих искала да имам нейния стил, нейната стойка“.
— Няма дата. Значи… — Джил вдигна поглед. — Сещам се за няколко човека. Но никой от тях не носи този инициал. Но „М“ може да означава някакъв псевдоним. Или просто думата „мен“.
— Няколко човека?
— Да. — Джил смутено погледна Миранда. — Ричард, той… има влечение. Особено към стажантките през лятото. Сещам се за тази, която беше миналата година. Преди да те наемем, Миранда. Казваше се Кло някоя си. Не можеше да пише, но ставаше за украса. Взимаше интервюта, които никой друг не можеше да вземе, а това довеждаше горката Ани до лудост. — Джил отново погледна бележката. — Това е печатано на механична пишеща машина. Виждате ли? И извивката на буквата „е“ е зацапана, клавишът трябва да се почисти. Доколкото си спомням, Кло работеше на стара пишеща машина. Беше единствената в офиса, която не умееше да използва компютър. — Тя върна бележката на госпожица Сейнт Джон. — Може да е била тя.
— Какво стана с Кло? — попита Чейс.
— Какво очаквате, че се е случило? Един горещ, наситен флирт. Няколко фойерверки, а след това още едно разбито сърце.
Миранда усети буца в гърлото си. Никой не я гледаше директно, но й беше ясно, че вниманието им беше насочено към нея. Тя отиде до прозореца и сграбчи завесата, с усилие на волята се стараеше да държи главата си вдигната и гърба си изправен. Още едно разбито сърце. Почувства се като вещ, още една глупава и лековерна жена. Така си мислеха те за нея.
Джил отново намести кутията в ръцете си.
— Най-добре да се връщам в офиса или мишките ще се разиграят. — Тя отиде до вратата и се спря. — О, едва не забравих да ви кажа, Чейс. Ани току-що чула новините.
— Какви новини? — попита Чейс.
— Тони Графам се е върнал в града.
Миранда не реагира. Чу как Джил слиза по стъпалата на входната площадка, после рева на двигателя и гумите изскърцаха по чакъла. Тя усещаше погледите на Чейс и госпожица Сейнт Джон върху гърба си. Те я наблюдаваха мълчаливо, тегнеше непоносима тишина, изпълнена със съжаление.
Тя бутна и отвори мрежестата врата, и избяга от къщата.