На половината път през полето Чейс я догони. Сграбчи я за ръката и я обърна към себе си.
— Миранда…
— Остави ме на мира!
— Не можеш да избягаш от това…
— Де да можех! — извика тя. — Джил го каза. Аз съм просто още едно разбито сърце. Поредната скучна жена, която е получила точно каквото заслужава.
— Ти не го заслужаваше.
— Върви по дяволите, Чейс, не ме съжалявай! Не бих могла да понеса и това. — Тя се отскубна и понечи да се извърне, но той я задържа. Този път не я изпусна, здраво държеше китките й. Тя се озова току пред тъмните му, непреодолими очи.
— Не те съжалявам — отвърна той. — Ти не предизвикваш съжаление в мен, Миранда. Защото заслужаваш много повече. Ти имаш много повече преимущества от всички жени, които съм познавал. Добре, наивна си. И лековерна. Всички ние започваме така. Нали се поучи от това. Би трябвало. Искаш да се накажеш и може би си го заслужаваш. Но не прекалявай. Защото мисля, че с Ричард сте били еднакво силно влюбени едни в друг.
— Това трябва да ме успокои ли?
— Не се опитвам да те накарам да се успокоиш. Просто ти казвам какво мисля.
— Добре. — В смеха й се долови самоирония. — Значи съм само една стъпка по-високо от донжуана. — Тя отново се опита да се отскубне. И той отново я задържа.
— Не — тихо каза Чейс. — Опитвам се да ти кажа следното: знам, че не си първата му такава връзка. Знам, че Ричард е имал много жени. През годините се запознах с няколко от тях. Неколцина бяха страхотни. Други бяха талантливи, дори невероятни. Но сред всички тези жени, а всяка една от тях си беше необикновена, ти си единствената, която според мен той е обичал истински.
— Сред всички онези страхотни жени? — Тя поклати глава и се изсмя. — Защо мен?
Той тихо отговори:
— Защото ти си тази, в която бих се влюбил аз.
Тя изведнъж замръзна на мястото си. Той се вгледа в нея, а тъмната му коса се ветрееше на вятъра. Слънцето обливаше в светлина лицето му. Тя чуваше бързите удари на сърцето си, ехото им в ушите си. Той освободи китките й. Миранда не се помръдна, дори когато ръцете му я прегърнаха и той я привлече към себе си. Не й достигна дъх дори да изстене, когато той долепи устни в нейните.
При това докосване тя се изгуби. Слънцето се завъртя над главите им в поток от мъглява светлина на фона на синята небесна шир. Съществуваше само той с коравите си форми и сенки, с тъмната коса, която контрастираше на небето, с устните, които поемаха дъха й. За миг тя се поколеба дали да се противопостави или да се предаде. В следващия момент протягаше ръка, за да обгърне шията му, разтвори устни пред нетърпеливото му желание и с още по-голяма страст усещаше вкуса на устните му. Тя го изпиваше, поемаше топлината му. През шумотевицата в ушите си тя долови стенанието му на удовлетворение и една нарастваща жажда. Колко бързо се предаде, колко лесно пропадна — жената, която се остави да бъде завладяна първо от единия брат, а сега — от другия.
Непоносимата яркост на дневната светлина нахлу в очите й, в момента, в който се отскубна. Страните й горяха. Жуженето на насекомите в полето и шумоленето на тревата на вятъра едва ли не се изгубиха сред хриптящото й дишане.
— Няма да позволя това, Чейс — рече тя, — няма да позволя.
После се обърна и закрачи през полето. Отправи се обратно към къщата. Всяка нейна стъпка разпръскваше аромата на затоплената от слънцето трева. Знаеше, че той я следва, но този път не направи опит да я стигне. Тя вървеше сама и яркият следобед, танцуващите полски цветя, хвърчащите във въздуха пухчета от глухарчетата сякаш засилваха отчаянието й.
Госпожица Сейнт Джон стоеше на входната площадка. Миранда мина покрай нея и едва видимо й кимна. Влезе в къщата и отиде направо до библиотеката, грабна няколко книги от рафта и седна на пода. Задълбочено разлистваше страниците, когато чу стъпки по площадката.
— Не е време за спор, Чейс — чу гласът на госпожица Сейнт Джон.
— Нямам намерение да се караме.
— По очите ти се чете. За бога, успокой се. Недей. Дишай дълбоко.
— В цялото си уважение към вас, госпожице Сейнт Джон, но не сте ми майка.
— Добре. Не съм твоята майка. — Рязко отвърна госпожица Сейнт Джон. Докато стъпваше тежко по стълбите, си мърмореше: — Но много добре виждам, когато някой човек неистово се нуждае от моя съвет!
Мрежестата врата се затвори с трясък. Чейс застана на прага, загледан в Миранда.
— Погрешно си разбрала — рече той.