Миранда вдигна поглед към него.
— Така ли?
— Това, което се е случило между теб и Ричард е съвсем отделно нещо. Свършена история. Няма нищо общо с мен и теб.
Тя рязко затвори книгата.
— Напротив, всичко е свързано с теб и мен.
— Но в твоите уста звучи така, сякаш аз подхващам нещата там, където той ги остави.
— Добре, може би не е толкова смело казано. Може би ти дори не съзнаваш, че го правиш. — Тя посегна да вземе друга книга и насочи цялото си внимание върху страниците, които разгръщаше. — Но и двамата знаем, че Ричард беше златното момче в семейството. Този, на когото се падаше всичко, и който наследи всичко. И ти си Тримейн, но дори не си се сдобил с някакъв свестен попечителски фонд. Е, щом не можеш да наследиш вестник или състояние, поне можеш да вземеш отхвърлената любовница на брат си. Или, боже, дори съпругата му. Просто помисли. На Ивлин дори няма да й се наложи да сменя фамилното си име.
— Свърши ли?
— Определено.
— Добре. Защото мисля, че няма да стоя тук и да слушам тези глупости повече. Първо, моята снаха не ме интересува ни най-малко. Никога не ме е интересувала. Когато Ричард се ожени за нея, трябваше да престана да му изпращам съболезнованията си. Второ, не ми пука кой ще наследи „Хералд“. Никога, бога ми, не съм искал тази работа. Вестникът беше рожба на Ричард, от самото начало. И трето… — Той замълча, пое си дълбоко въздух, сякаш набираше кураж за това, което трябваше да си кажат. — Трето — тихо повтори той, — аз не съм Тримейн.
Тя рязко го погледна.
— Какво говориш? Нали си брат на Ричард?
— Наполовина.
— Искаш да кажеш, че… — Тя се взря в циганските му очи и видя собственото си отражение в черните като смола зеници.
Чейс кимна.
— Баща ми знаеше. Мисля, че мама никога не му го е казвала направо. Нямаше нужда. Трябваше само да ме погледне, за да разбере, че е така. — В усмивката му имаше горчивина и ирония. — Странно е, но аз самият никога не го разбрах. През цялото време, докато растях, не разбирах, защо не можех да се сравнявам с Ричард. Колкото и да се стараех, той беше в центъра на вниманието на татко. Майка ми се опитваше да компенсира. Тя ми беше най-добрият приятел, до самия й край. После останахме тримата. — Той се сви на един стол и разтри челото си, сякаш се опитваше да прогони спомените.
— Кога разбра? — тихо попита Миранда, — че не ти е баща?
— Години след това, когато татко умря. Сбогувах се с него на смъртното му ложе, но той на мен не каза нищо. Казал на Ричард. Дори и на самия край Ричард пак беше привилегированият. — Чейс изморено се облегна назад, опря глава на възглавниците и впери поглед в тавана. — По-късно прочетоха завещанието. Не разбирах защо бях значително ощетен. Е, той ми остави достатъчно, за да започна бизнес. Но това беше всичко. Мислех, че има връзка с брака ми, на който татко се противопостави от самото начало. Болеше ме, но го приех. Жена ми не можа. Между нея и Ричард избухна скандал, тя започна да крещи, че не е честно. Ричард загуби самообладание и издаде голямата тайна. Че брат му е копеле.
— Тогава ли напусна острова?
Той кимна.
— Връщах се един-два пъти, за да угодя на съпругата си. След развода ни, и последната връзка с това място се скъса. И аз останах далеч. До сега.
Те се умълчаха. Той бе потънал в лоши спомени и стари рани. „Нищо чудно, че не можех да открия ни най-малка прилика с Ричард“, помисли си тя. „Той изобщо не е Тримейн. Той е самият себе си, мъж, какъвто Ричард никога не би могъл да бъде. Мъжът, когото бих могла да обичам.“
Той усети изпитателния й поглед, почувства, че се опитва да се приближи към него. Рязко се изправи и със заучено безразличие тръгна към мрежестата врата. Там се спря и се загледа към полето.
— Може би си права.
— За кое?
— Че случилото се между теб и Ричард все още тегне помежду ни.
— И ако е така?
— Тогава правим грешка. И ти, и аз. Не бива да се обвързваме заради това.
Тя сведе поглед, искаше да скрие болката в очите си, дори от скования му гръб.
— Значи не бива, нали? — прошепна тя.
— Не. — Той се обърна с лице към нея.
Тя осъзна, че с поглед търсеше да намери неговия, въпреки волята си.
— Миранда, истината е, че имаме твърде много причини да не го правим. Това, което се случи между нас, е… — Той вдигна рамене. — Беше увлечение, това е всичко.
„Това е всичко.“ Нищо повече в по-широкия смисъл на живота. Нито нещо, за което си заложил сърцето си.