— Все пак… — каза той.
— Да? — Тя вдигна глава, внезапно осенена от луда надежда.
— Не можем да се разделим. Не и след всичко, което се случи. Смъртта на Ричард, пожарът. — Той размаха ръка из разхвърляната стая. — И това тук.
— Ти не ми вярваш. И въпреки това искаш да ти помогна?
— Ти си единственият човек, който е достатъчно мотивиран, да се справи с това.
Тя уморено се засмя.
— Тук си прав. — Обви раменете си с ръце. — Е, какво следва?
— Ще отида да поговоря с Тони Графам.
— Аз да дойда ли?
— Не. Искам да го чуя сам. Междувременно, можеш да приключиш тук. Остава и вторият етаж.
Миранда хвърли поглед към стаята, към прашните купища книги и хартия и поклати глава.
— Само ако знаех какво търся. Какво търси крадецът.
— Имам предчувствие, че то е все още тук някъде.
— Каквото и да е то.
Чейс се обърна и отвори вратата.
— Ще разбереш, когато го откриеш.
Единадесета глава
Фред Никълс беше казал, че Тони Графам е хлъзгав и глупав. И за двете се оказа прав. Графам беше облечен в копринен костюм, с вълнена вратовръзка в ослепително червено, а на ръката си носеше пръстен от розово злато. Кабинетът, подобно на обитателя си, имаше бляскаво обзавеждане, но лишено от съдържание, а именно плюшен килим, лъскави нови кожени столове, но нямаше нито секретарка, нито книги по рафтовете, нито вестници върху бюрото. На стената висеше само една украса, карта на северния бряг на остров Шепърдс. Надпис нямаше, но на Чейс му беше достатъчен само един-единствен поглед към широкия извит залив, за да разпознае крайбрежната ивица.
— Казвам ви, това е лов на вещици! — оплака се Графам. — Първо полицията, сега вие. — Стоеше зад бюрото си, не желаеше да се приближи дори само да се здрависа, сякаш полираната бариера му служеше за защита. Той трескаво прокара пръсти през накъдрената си коса. — Да не си мислите, че ще отида да затрия някой? Просто така? И то за какво, за едно парче земя? На глупак ли ви приличам?
Чейс не отговори от учтивост. Само рече:
— Не сте ли настоявал за продажбата на „Роуз Хил Котидж“?
— Е, разбира се. Най-хубавият парцел там.
— Но брат ми отказал да продава.
— Вижте, съжалявам за брат ви. Трагедия, истинска трагедия. Както разбирате, ние с него не бяхме в особено добри отношения. Не можех да преговарям с него. Станеше ли въпрос за проекта, той беше непреклонен. Искам да кажа, че всъщност стана враждебен. Не знам защо. Това е само бизнес, нали така?
— Но аз останах с впечатлението, че изобщо не е ставало въпрос за бизнес. Разгласено беше, че „Стоун Коуст Тръст“ е проект за консервация.
— Точно така. Предложих на брат ви много добри пари за тази земя, повече отколкото Службата по охрана на природата щеше да му плати. Освен това, си запазваше правото да ползва семейната къща до края на живота си. Невероятна сделка.
— Невероятна.
— Ако присъединим „Роуз Хил“, бихме могли да разширим парка по протежение на целия път по склона. Гледката ще стане по-величествена. Ще се разшири достъпът.
— Достъпът ли?
— За поддръжката, разбира се. Нали знаете, за излети. Хубави пътечки, за да могат всички да усетят вкуса на природата. Дори и хората с физически недъзи. Искам да кажа, инвалидите.
— За всичко сте помислили.
Графам се усмихна.
— Да, така е.
— А къде се вмества Хемлок Хайтс?
Графам замълча.
— Моля?
— Хемлок Хайтс. Струва ми се, така наричате плановото разработване на земята.
— Е, нищо не е било планирано…
— Защо тогава кандидатствахте за регулирането? И колко платихте, за да подкупите комисията?
Лицето на Графам придоби сурово изражение.
— Нека повторя, господин Тримейн. „Стоун Коуст Тръст“ беше създаден, за да защити северния бряг. Признавам, че тук-там може да се наложи да преустроим някой парцел, само за да поддържаме тръста. Но понякога трябва да правим компромиси. Налага се да правим неща, които не бихме искали.
— Това включва ли изнудване?
Графам се изправи рязко на стола си.
— Какво?
— Говоря за Фред Никълс. И Хоумър Сълъуей. Имената трябва да са ви познати.
— Разбира се. Собственици на два от парцелите. Те отказаха предложението ми.
— Някой им е пратил нелицеприятни писма, в които им нарежда да продават.