— Това е Чейс — представи го Ивлин, потупвайки ръкава си, сякаш да заличи отпечатъка на лапите на началник Тибетс. — Братът на Ричард. Пристигна тази сутрин от Кънектикът.
— О, така ли — отвърна Тибетс, очите му тутакси свързаха образа с името. — Виждал съм ваша снимка във физкултурния салон на гимназията. — Той подаде ръка. Ръкува се енергично като човек, който се опитва да компенсира ниския си ръст. — Нали си спомняте, онази, на която сте с баскетболен екип?
Чейс учудено премигна.
— Все още ли я държат на стената?
— Това е местната зала на славата. Да видим, вие сте випуск „71“. Звездният център на университетския баскетбол. Нали така?
— Учудвам се, че знаете всичко това.
— Аз самият съм играл баскетбол. В гимназията „Мадисън“, Уисконсин. Рекордьор на свободните хвърляния. И в отбелязването на кошове.
Да, Чейс ясно си го представяше. Лорн Тибетс, подскачащият по баскетболното игрище дребосък. Съвсем подхождаше на ръкостискането му, което троши кости.
Изведнъж вратата на управлението се отвори. Някаква жена извика:
— Хей, Лорн!
Тибетс се обърна и с усилие се изправи пред посетителката, която имаше вид на току-що влетяла от улицата.
— Ани, ти пак ли си тук?
— Както в поговорката. — Жената премести охлузената си торба на другото рамо. — Е, аз кога ще получа решението?
— Когато реша. Сега се омитай.
Жената безцеремонно се обърна към Ивлин. Двете можеха да позират за някое модно списание в отдела за преправяни дрехи. С рошавата си коса и раздърпана риза и дънки Ани щеше да пасне на рубриката „Преди“.
— Госпожо Тримейн? — учтиво каза тя. — Знам, че не е подходящ моментът, но съм притисната и имам нужда от малко…
— За бога, Ани! — прекъсна я Тибетс и се обърна към ченгето на рецепцията. — Елис, изведи я оттук.
Елис скокна от стола като кукла на пружина.
— Хайде, Ани. Размърдай се, ако не искаш да пишеш за кирливите си ризи.
— Тръгвам, тръгвам.
Ани отвори вратата чевръсто. На излизане я чуха да си мърмори:
— Божке, не дават на момичето да си върши работата тук…
Ивлин погледна Чейс.
— Това е Ани Беринджър, една от ненадминатите репортерки на Ричард. Понастоящем ненадмината напаст.
— Не мога да я обвинявам — рече Тибетс. — Нали за това й плащате? — Той хвана Ивлин за лакътя. — Нека да започваме. Ще ви заведа в моя кабинет. Единственото място в този аквариум.
Кабинетът на Лорн се намираше в отсрещния край на коридора след серия стаички-кутийки. Едва ли не всеки квадратен сантиметър беше натъпкан с мебели, имаше бюро, два стола, етажерка, шкафове с картотеки. В единия ъгъл незабележимо вехнеше папрат. Макар и сгъчкано, всичко беше чисто, полиците избърсани от праха, а книжата подредени в класьори. На стената се открояваше следният надпис: „Колкото по-малко е кучето, толкова по-голяма е схватката“.
Тибетс и Ивлин седнаха на двата стола. Внесоха още един за секретарката, която щеше да записва показанията. Чейс остана прав настрана. Беше му приятно да е прав, да протегне отмалелите си крака.
Е, беше му приятно само за около десет минути. След това имаше усещането, че ще се свлече и трудно следеше разговора. Почувства се като онази повехнала папрат в ъгъла, която безвъзвратно вехнеше.
Тибетс задаваше въпросите, а Ивлин отговаряше с обичайния си шептящ глас, който можеше да накара човек да задреме. Тя подробно разказа за случилото се предната нощ. Както се изрази „една типична вечер“. Вечеря в шест, с цялото семейство. Агнешки джолан с аспержи, за десерт лимоново суфле. Ричард изпил една чаша вино, винаги го правел. Разговорът се движел около обичайните теми, най-новите клюки във вестника, намаляването на тиража и увеличаването на разходите, за притесненията по повод вероятен процес за клевета. Тони Графам бил разстроен от последната статия. После говорили за изпитите на Филип и оценките на Каси, за това колко прекрасни са люляците тази година, и че автомобилната алея имала нужда от нова настилка. Типичен разговор по време на семейна вечеря.
В девет часа Ричард излязъл, защото имал някаква работа в офиса или поне така казал. А Ивлин?
— Аз се качих и си легнах.
— А Каси и Филип?
— Те мисля, че отидоха на кино.