Същото и за Сан Франциско.
Половината от резюмето беше измислено. Или просто беше начин да запълни рехавия си трудов стаж? А какво беше правила през дванайсетте години между колежа и назначението й в „Сан Хосе Таймс“? Той отново посегна към телефона. Този път се обади в Колумбийския университет, във факултета по журналистика. Във всяка една година колко студента завършваха с магистърска степен? И колко от тях се наричат Джил?
„Имаше само една през 1979 г.“, отвърнаха му. Но не, зрелостничката не била Джил Викъри. Казвала се Джил Уесткот.
Той отново се обади в „Сан Диего Юнион“. Този път попита за Джил Уесткот. И те си спомниха името. „Ще ви изпратим статията по факса“, отвърнаха те.
Няколко минути по-късно, излезе от факс машината.
Със снимка на Джил Уесткот, понастоящем Джил Викъри. Беше придружена от разказ за хладнокръвно убийство.
Миранда седеше в гаснещата дневна светлина, вперила равнодушен поглед в заобикалящите я предмети. Цял следобед беше претърсвала банята и двете спални. Сега й беше горещо, беше потънала в прах и напълно обезкуражена. Не намери нищо съществено, само безобидни хвърчащи листчета — разписки, пощенска картичка от Испания от преди десет години и още една бележка от „М“, печатана на пишеща машина.
„… Не съм вече онова слабо същество, което бях. Спокойно мога да живея и без теб, и възнамерявам да го направя. Нямам нужда от съжалението ти. Не съм като останалите ти женички с мозък на пиле. Едно нещо искам да узная, с какво те привличат такива същества? Дали енергичната им плът? Или кравешкото им боготворене към теб? Е, няма никакво значение. Това е безсмислена отдаденост. Ако ги нямаше парите ти, долнокачествените красавици не биха си мръднали малкия си пръст за теб. Само за мен няма ни най-малко значение колко имаш в банката. Но вече ме загуби.“
Изглежда горчивината и болката от това писмо се отразиха на настроението й. Върна го обратно в чекмеджето и го зарови в коприненото бельо. Бельото на другата жена. Болката на другата жена.
Докато пооправи стаята и падна здрачът. Тя не включи лампата. Булото на сумрака и песента на щурците през отворените прозорци я успокояваха. От полето нахлуваше онзи неведом аромат на вечерта — на леката мъгла от морето, на охлаждащата се трева. Тя се приближи до един стол до прозореца, седна и отпусна глава назад. Над нея тегнеха толкова много съмнения и тревоги. Винаги над всеки порив за радост надвисваше сянката на затвора. През последните няколко дни на свобода, тя имаше моменти, когато едва ли не успяваше да отблъсне мисълта от главата си. В моменти като този, когато оставаше насаме със страховете си, сред непроницаема тишина, образът на затворническите решетки я връхлиташе. „Колко години ще ме държат? Десет, двадесет, до края на живота ми? Предпочитам да умра.“
Тя потрепери и се опомни.
На долния етаж мрежестата врата тихо изскърца.
— Чейс? — извика тя. — Ти ли си? — Тишина. Тя стана от стола и се приближи до най-горното стъпало на стълбите. — Чейс?
Чу как мрежестата врата тихо се затвори. Последва тишина, чуваше се единствено далечната песен на щурците.
Първият й инстинкт беше да включи осветлението. Но навреме промени решението си. Тъмнината й беше приятел. Щеше да я скрие, да я защити.
Тя се отдръпна от стълбите. Треперейки, допря гръб до стената и се заслуша. От първия етаж не се чуваше нищо. Чуваше единствено лудото биене на сърцето си.
Дланите й бяха влажни. Страхът опъваше нервите й до крайност.
Ето, стъпки. В кухнята. В съзнанието й мълниеносно се появи един образ. Барчето, чекмеджетата. Ножовете.
Тя се задъхваше. Отдръпна се по-далеч от стълбите, а в главата й кръжаха трескави мисли за бягство. Две спални на втория етаж, включително и баня. И мрежи на всички прозорци. Дали щеше да й стигне времето?
Отдолу се чуха още стъпки. Натрапникът излезе от кухнята. Вървеше към стълбите.
Миранда избяга в господарската спалня. Тъмнината й пречеше да върви, тя се блъсна в някакво нощно шкафче. Една лампа се залюля и падна. Шумът от падането насочи нападателя към спалнята.
Тя панически побягна към прозореца. В тъмнината видя част от полегат покрив. Оттам до земята я делеше разстояние от близо шест метра. Сенникът беше вдигнат, само мрежестата рамка я отделяше от свободата. Миранда я блъсна, но тя не се отвори. Едва тогава забеляза, че мрежата е закована за рамката на прозореца. Обезумяла, започна да рита стоманената примка и хълцаше при всеки удар. Не спираше да рита, мрежата се огъваше навън, но не поддаваше.