На стълбите изскърцаха стъпки.
Тя ритна за последен път, цялата мрежа се строполи на земята. Тутакси се покатери по перваза и се хвърли върху покрива. Тогава се поколеба, дали да остане върху солидните дъски на покрива под краката си, или да предприеме свободно падане. Не виждаше какво има там долу. Розови храсти ли бяха? Хвана се за покрива и се надвеси над стряхата. За секунди увисна.
И се пусна.
Падането сякаш нямаше край, шеметен полет надолу през пространството и тъмнината. Стъпалата й се блъснаха в земята. Краката й тутакси се огънаха и тя се просна на чакъла. Небето над нея се въртеше като в калейдоскоп. Неистов прилив на адреналин задуши болката. Може би краката й бяха счупени. Не ги усещаше. Знаеше само, че трябва да избяга, да тича. С усилие се изправи на крака и тръгна накуцвайки по пътя. Зави по автомобилната алея… В същия миг беше заслепена от предните светлини на автомобил, които я връхлетяха от тъмнината. Инстинктивно тя вдигна ръка да предпази очите си. Чу как колата закова спирачки, а изпод гумите се разхвърчаха камъчета чакъл.
— Миранда?
Хлипайки от радост, тя се хвърли в обятията на Чейс.
— Това си ти — изплака тя. — Благодаря на Бога, че си ти.
— Но какво има? — прошепна той и силно я притисна към себе си. — Миранда, какво се е случило?
Тя се облягаше на солидния му гръб.
— Той е там… в къщата…
— Кой?
Изведнъж в тъмнината и двамата чуха трясване на задната врата и звук от бягащи стъпки през храстите.
— Влизай в колата! — заповяда Чейс. — Заключи вратите!
— Какво?
Той я бутна.
— Просто го направи!
— Чейс! — изкрещя тя.
— Ще се върна!
Стъписана, тя го видя да изчезва в тъмнината, чу стъпките му да се отдалечават. Инстинктът й подсказваше, че трябва да го последва, да е близо до него, в случай че има нужда от нея. Но вече го изгуби от поглед и не различаваше нищо, само сенките на дърветата на фона на звездното небе, под тях лежеше тъмнината, непрогледна и непроницаема.
Прави, каквото той ти казва!
Качи се в колата, заключи вратите и се почувства безполезна. Тя си седеше тук в безопасност, а Чейс може би се биеше за живота си. „И какво добро ще види той от мен?“ Отвори вратата, излезе от колата и я заобиколи откъм задната част.
В багажника откри лост за автомобилни гуми. В ръцете си го усещаше тежък и солиден. Щеше да изкара ангелите на всеки нападател. Невъоръжен нападател, налагаше се да си признае тя. Обърна се с лице към гората. Току пред очите й се изправи стена от сенки и безформена заплаха. Някъде там в тъмнината Чейс беше в опасност.
Тя стисна лоста по-здраво и тръгна в нощта.
По шума от стъпки в храсталака Чейс се ориентира, че беглецът смени посоката. Чейс зави надясно след звука. Клони шибаха лицето му, храсти се впиваха в панталоните му. Тъмнината под дърветата беше така гъста, че той се почувства като слепец сред минирано поле.
Поне преследваният също нищо не виждаше. „Но може би не беше толкова безпомощен“, помисли си той, докато се промушваше под клона на един бор. „Ами ако е въоръжен? Ами ако ме води към някакъв капан? Риск, който трябва да поема.“
Стъпките се преместиха от лявата му страна. На звездната светлина, която се процеждаше през дърветата, Чейс улови с поглед някакво движение. Успя да различи само някаква сянка. Без да обръща внимание на клоните, които шибаха лицето му, той се втурна напред и се озова сред къпинов храст. Сянката се движеше в зигзаг, и ту се скриваше, ту се показваше иззад стволовете на дърветата. Чейс се измъкна от гъсталака и продължи преследването. Застигаше другия. Между ударите на сърцето си чуваше тежкото дишане на преследвания. Сянката му беше точно пред него, точно зад близкия клон.
Чейс набра скорост с последни сили и се втурна. Излезе на една полянка и се спря. Преследваният беше изчезнал. Нямаше нито движение, нито шум, само вятърът шумеше в короните на дърветата. Леко помръдване на сянка от дясната му страна го накара да се извърне. Нищо. Той се спря, объркан, като чу чупенето на клони в шубрака отляво. Извърна се, и се заслуша, опитвайки се да установи местоположението на преследвания. Някъде наблизо ли беше това дишане? Не, вятърът…