— Много по-добре, благодаря. Мисля, че мога да шофирам сам и да се върна в града.
Настъпи тишина. Усмивката й се стопи, щом разбра, че той се е облякъл.
— Тръгваш ли?
— Да. Просто исках да се уверя, че ще излезеш от това място невредима.
Миранда седна в леглото. Сгушила чаршафите в прегръдката си, тя се загледа в него за миг, сякаш се опитваше да разбере какво е станало между тях. Най-после рече:
— Ще се оправя. Няма нужда да чакаш повече.
— Ще остана. Докато се облечеш.
Тя повдигна рамене в отговор, сякаш й беше безразлично. „Добре, помисли си той, няма натрапчиви чувства заради снощи. И двамата сме достатъчно разумни.“
Той понечи да тръгне, но се спря.
— Миранда?
— Да?
Обърна се и я погледна. Тя все още прегръщаше коленете си и всичко около нея изглеждаше вълшебно. Никое мъжко сърце не би издържало да я гледа така.
— Не че си мисля, че не си чудесна жена. Просто…
— Не се тревожи, Чейс — отвърна тя с равен тон. — И двамата знаем, че нищо няма да излезе.
Искаше му се да каже: „Съжалявам“, но му се стори прекалено непохватно и лесно. И двамата бяха възрастни хора. И двамата бяха направили грешка.
Нямаше какво повече да си кажат.
— Тези тук не изглеждат уличаващи — каза Ани, докато прехвърляше бележките от „М“, разположени върху кухненската маса в дома й. — Просто обичайният език на една отчаяна жена. Скъпи, само да ме видеше. Само това, само онова. Звучи прочувствено, но не намирисва на убийство. Това не означава, че „М“, която и да е тя, го е убила.
— Права си — въздъхна Миранда и се облегна на кухненския стол. — И изглежда няма никаква връзка с Джил.
— Извинявай, но единственият човек, чието име започва с „М“, си ти. Бих казала, че тези писма ще ти навлекат по-скоро проблеми, отколкото ще ти помогнат.
— Джил каза, че преди една година през лятото работела някаква стажантка. Жена, която се забъркала с Ричард.
— Кло! Минала история. Не мога да си представя, че би се промъкнала в града, за да убие бившия си любовник. А и в името й няма „М“.
— „М“ може да означава някакъв прякор. Име, с което само Ричард я е наричал.
— Мъничката ми? Или магнетичната? — Смеейки се, Ани стана. — Мисля, че си губим времето. А и аз ще закъснея. — Тя отиде до дрешника и извади едно дебело яке. — Ървин не обича да чака.
Миранда учудено хвърли поглед на одеждите на Ани: скъсана тениска, протрити маратонки и памучни панталони.
— Изглежда на Ървин му харесва небрежния стил.
— Ървин въплъщава небрежния стил. — Ани метна дамската си чантичка на рамо. — Тази седмица ще търкаме палубата с пясък. Голяма веселба ще падне.
— Дали ще ми се случи някога да видя тази прословута лодка?
Ани се засмя.
— Веднага щом успея да го довлека до брега. Искам да кажа, че активният сезон на яхтите трябва да приключи някой ден. — Тя махна с ръка. — До скоро.
След като Ани излезе, Миранда си забърка някаква салата и седна на кухненската маса за една меланхолична вечеря. Ървин и неговата лодка не бяха кой знае каква компания, но поне имаше кой да забавлява Ани. И да отпраща самотата.
Преди време Миранда нямаше нищо против да бъде сама. Дори се наслаждаваше на тишината и спокойствието в къщата. Сега, обаче, копнееше за нечие човешко присъствие. Дори куче би й харесало. Ще трябва да си помисли да си вземе някое голямо куче. То не би я изоставило, както повечето й приятели. Както и Чейс.
Тя остави вилицата. Апетитът й изчезна. Къде ли беше той сега? Може би седеше в онази къща на „Честнът стрийт“, заобиколен от семейство Тримейн. Ивлин и близнаците му правеха компания. Той не е нито сам, нито самотен. Той просто се чувства чудесно без нея.
Ядосана, тя се изправи и изсипа остатъците от салатата в кофата за боклук. После се отправи към вратата, решена да излезе и да потича в околността, или да направи нещо друго, само да избяга от къщата.
На входната врата се спря. На площадката стоеше посетителка и ръката й всеки миг щеше да натисне звънеца.
— Джил — прошепна Миранда.
Това не беше хладната и невъзмутимата Джил, която познаваше. Тази жена беше пребледняла и крехка.
— Ани не е тук — каза Миранда. — Тя… ще се върне всеки момент.
— Дойдох да се видя с теб. — Без покана Джил се мушна направо във всекидневната и затвори вратата след себе си.
— Аз… аз тъкмо излизах. — Миранда бавно се насочи към вратата.