Джил пристъпи настрани и й препречи пътя. За миг тя погледна Миранда.
— Получих наказанието си — тихо рече тя. — Направих всичко по силите си, за да забравя тази история. Всичко. През последните пет години работих като луда. И превърнах „Хералд“ в истински вестник. Смяташ, че Ричард е знаел какво прави? Разбира се, че не. Той разчиташе на мен. На мен. О, той никога не го призна, но ме остави да ръководя шоуто. Пет години. И сега ти ме проваляш. Вече си накарала полицията да се рови в разни стари мръсни истории. Смяташ ли, че семейство Тримейн ще ме задържат на поста? Сега, когато знаят. Когато всички знаят?
— Не бях аз. Не съм казала на Лорн.
— Но ти си причината да се заговори отново. Ти и твоето прочувствено отричане. Защо просто не си признаеш, че си го убила? И да оставиш всички ни на мира.
— Но не съм го убила аз.
Джил закрачи из стаята.
— Аз съгреших. Ти съгреши. Всички съгрешиха. Всички сме равни. Това, което ни различава, е начинът, по който съжителстваме с нашите грехове. Направих най-доброто, на което съм способна. А сега разбирам, че не е достатъчно. За да заличи случилото се…
— Ричард знаеше ли? За Сан Диего?
— Не, тоест, да, накрая разбра. Но това нямаше значение за него…
— Нямаше значение, че си убила човек?
— Той разбра обстоятелствата. В това отношение Ричард си го биваше. — Тя леко се засмя. — В края на краищата, и той не беше ангелът на невинността.
Миранда замълча, събра смелост за следващия си въпрос.
— Имала си връзка с него, нали?
В отговор Джил нехайно вдигна рамене.
— Нищо не означаваше. Беше преди години. Нали знаеш, новото момиче в кооперацията. Мина му. — Тя щракна с пръсти. — Просто така. Останахме си приятели. Разбирахме се. — Джил престана да крачи и се обърна към Миранда. — Значи Лорн иска да знае къде съм била в нощта, когато Ричард беше убит. Иска от мен да представя алибито си! А ти отхвърляш вината, нали? Да вървят по дяволите онези, които са наранени. Ти просто искаш да се спасиш от примката. Е, понякога това е невъзможно. — Тя се приближи с втренчен в Миранда поглед, подобно на котка и мишка. Тихо каза: — Понякога се налага да плащаме за греховете си. Няма значение дали е недискретна връзка, или убийство. Ние плащаме за това. Как така ти не можеш?
Те се гледаха, впримчени във взаимно възхищение от прегрешенията си и болката си. „Убиец и жертва“, помисли си Миранда. „Това виждам в очите й. И ти ли виждаш същото в моите?“
Телефонът иззвъня пронизително в тишината.
Звукът стресна Джил. Тя тутакси се обърна и посегна към дръжката на вратата. Но се спря.
— Миранда, ти се смяташ за изключение. Мислиш, че си недостижима. След няколко години, когато станеш на моята възраст, ще разбереш колко си уязвима. Всички сме уязвими.
Тя излезе и затвори вратата след себе си.
Миранда веднага пусна резето.
Телефонът беше престанал да звъни. Тя се втренчи в него, чудейки се дали не е бил Чейс, молейки се той да се обади отново.
Но телефонът мълчеше.
Закрачи из всекидневната с надеждата, че Чейс или Ани или някой, който и да е, ще се обади. Включи телевизора, зажадняла за човешки глас. Неангажиращо забавление, ето какво й беше нужно. В продължение на половин час седя на кушетката сред разхвърляните чорапи и тенис фланелки на Ани, като нервно превключваше каналите. Опера. Баскетбол. Телевизионна игра. Отново опера. Разочарована, тя върна на баскетбола. В съседната стая нещо издрънча. Озадачена, тя стана от кушетката и отиде в кухнята. Там се втренчи в една пластмасова чиния, която се въртеше по пода, покрит с линолеум. Чинията се спря, завъртя се още един-два пъти и остана неподвижна. От плота на мивката ли е паднала? Тя вдигна поглед към мивката и едва сега забеляза, че прозорецът е широко отворен.
Аз не го оставих отворен.
Миранда бавно заотстъпва. Пистолетът, пистолетът на Ани. Трябваше да го вземе. Тя панически се обърна и се втурна към всекидневната. Изведнъж някой брутално я сграбчи за главата и напъха в устата й парцал. Слепешком тя се нахвърли върху нападателя си и пушека, който гореше ноздрите й, гърлото й, но ръцете й не се подчиняваха. Нозете й се плъзгаха и сякаш потъваха в бездънна яма. Тя усети, че пада, и зърна светлина, която изгуби в невъзможните висини. Опита се да я достигне, но ръцете й бяха сковани. Светлината замъждука и се сви. После загасна и остана само тъмнината.
Филип блъскаше по пианото. Рахманинов, помисли си Чейс изморено. Не можеше ли момчето да измисли нещо по-спокойно? Например, Моцарт или Хайдн. Или каквото и да е там, но не тази руска буря. Чейс излезе на верандата с надеждата, че ще избяга от врявата, но звукът на пианото бумтеше и през стената. Той примирено се спря до перилата и се вгледа в пристанището. Слънцето вече залязваше. Морето беше станало огненочервено. Чудеше се какво ли прави Миранда.