Чудеше се дали някога ще престане да си задава този въпрос.
Сутринта, когато потеглиха всеки в собствената си кола, по собствения си път, той осъзна, че връзката им нямаше перспектива. За да отиде и по-нататък, той имаше нужда от такова ниво на доверие, което сам не беше готов да й даде. Аматьорските им детективски забежки не доведоха до никъде. За сега нямаше причина да се виждат. Време беше да дадат шанс на всички аргументи „за“. Поне полицията щеше да е обективна. Полицаите не се поддават на емоции или хормони.
Те все още вярваха, че Миранда е виновна.
— Чичо Чейс? — Каси мина през мрежестата врата и се приближи до него. — Виждам, че и ти не понасяш музиката.
— Не казвай на брат си — усмихна се той.
— Всъщност, той не е лош музикант. Просто свири много силно. — Тя се облегна на един стълб и погледна към небето, към първите звезди, които блещукаха в сгъстяващата се тъмнина. — Можеш ли да ми направиш услуга? — попита тя.
— Това пък какво е?
— Когато мама се прибере у дома, ще поговориш ли с нея? За „Хералд“.
— За какво точно?
— Ами, за това, за което се говори — за Джил Викъри. Искам да кажа, изглежда ще имаме нужда от желязна ръка. Всички знаем, че татко ръкоположи Филип за негов наследник. Той е умно дете, не го подценявам или нещо такова. Но е факт, че Филип не се интересува много.
— По никакъв начин не е потвърдил това.
— О, той нищо няма да каже. Никога няма да признае истината. Че не си пада по тази работа. — Тя замълча, а после с леден глас добави: — Но аз се интересувам.
Чейс се намръщи. Дори нямаше двайсет години, а вече приличаше на жена, която знае много добре какво иска от живота.
— Според теб ти имаш това, което е нужно за професията?
— То е в кръвта ми! Аз съм обвързана, откакто за първи път съм написала нещо на хартия. Или когато сложих пръсти върху клавиатурата. Знам как работи този офис. Мога да пиша, да редактирам, да разпределям рекламите, да шофирам проклетия камион, с който се пренасят вестниците. Мога да управлявам този вестник. Филип не може.
Чейс се сети за курсовата работа на Каси, която беше прегледал в къщата. Не беше обикновено дъвчене и изплюване на книжни факти, а задълбочени, критически анализи.
— Мисля, че ще се справиш страхотно — рече той. — Ще поговоря с майка ти.
— Благодаря ти. Няма да забравя да спомена името ти, когато един ден спечеля Пулицър. — Усмихната, тя се обърна и тръгна към къщата.
— Каси?
— Да?
— Какво мислиш за Джил Викъри?
Каси се намръщи при смяната на темата.
— Като главен редактор ли? Добре се справяше. Като се има пред вид какво са й плащали, направо сме късметлии, че е при нас.
— Искам да кажа, като човек.
— Ами, трудно е да се каже. Човек никога не може да я опознае изцяло. Като затворена книга е. Никога не съм предполагала за онази история в Сан Диего.
— Мислиш ли, че е имала връзка с баща ти?
Каси вдигна рамене.
— Като всички останали.
— Смяташ ли, че е била наранена от това?
Каси се замисли за миг.
— Мисля, че ако е била наранена, й е минало. Джил е костелив орех. На мен така ми харесва. — Тя се обърна и влезе в къщата.
Филип все още свиреше Рахманинов.
Чейс стоеше и наблюдаваше как последният лъч на залеза се стопи в морето. Помисли си за Джил Викъри, за Миранда, за всички жени, които Ричард е наранявал, включително и собствената си съпруга Ивлин.
„Ние, мъжете от семейство Тримейн, сме гадни“, мислеше си той. „Първо използваме жените, а после ги нараняваме. Аз по-различен ли съм?“
Той ядосано удари с ръка по перилата на входната площадка. „Да, различен съм. Бих бил, само да можех да й се доверя.“
Филип блъскаше по пианото непоносимо.
Чейс слезе от площадката по стълбите и се отправи към колата си. Ще поговори с нея за последен път. Ще я погледне в очите и ще я попита дали е виновна. Тази вечер ще получи отговори на своите въпроси. Тази вечер ще реши веднъж завинаги дали Миранда Уд говори истината.