— Значи, всеки пое в своя посока.
— Да. — Ивлин сведе поглед към скута си. — Това е всичко. До дванайсет и трийсет, когато телефонът иззвъня…
— Да се върнем към разговора по време на вечерята.
Повтори се същият разказ. Може би няколко допълнителни подробности тук-там, но принципно беше същият. Последните остатъци на воля за будуване на Чейс се изчерпваха. Той изпадаше в състояние на полусъзнание. Нозете му омекваха, потъваше в съня, за който жадуваше мозъкът му. Подът изглеждаше твърде удобен за целта. Поне беше хоризонтален. Усети, че се свлича…
Изведнъж се събуди и видя, че всички го наблюдават.
— Добре ли си, Чейс? — попита Ивлин.
— Съжалявам — измърмори той. — Явно съм по-изморен, отколкото предполагах. — Той тръсна глава. — Дали бих могъл да получа чаша кафе?
— Надолу по коридора — обясни Тибетс. — Вари се цяла кана, а има и кушетка, ако ви потрябва. Защо не изчакате там?
— По-добре върви — подкани го Ивлин, — скоро ще свърша.
С чувство на облекчение Чейс излезе от кабинета и тръгна да търси благословената кана с кафе. По обратния път по коридора надзърна в първата стая и откри умивалник. Следващата врата беше заключена. Продължи нататък и надникна в третата, която беше тъмна. Разпозна кушетка, няколко стола и натрупани мебели в ъгъла. На страничната стена имаше прозорец. Именно той прикова вниманието му, тъй като, за разлика от обикновените прозорци, той не гледаше навън, а към някаква съседна стая. През стъклото видя жена, която седеше сама до една маса.
Тя не го забелязваше. Беше свела поглед към масата пред нея. Нещо го накара да се приближи, нещо в нейната абсолютно безмълвна и неподвижна поза. Почувства се като ловец, съвсем неочаквано попаднал на кошута в гората.
Чейс тихо се шмугна в тъмнината и остави вратата да се затвори. Отиде до прозореца. Еднопосочно огледало, разбира се, ето какво беше. Той стоеше от страната на наблюдаващия, а тя откъм сляпата страна. Жената нямаше никаква представа, че той е там и ги дели само половининчово стъкло. Стори му се подло да я шпионира, но не можеше да се сдържи. Привличаше го старата илюзия за шапката-невидимка, че е мухата на стената и невидимият наблюдател.
А и жената.
Тя не беше изключително красива, и нито дрехите, нито прическата й подсилваха достойнствата й. Беше облечена с избелели сини дънки и тениска с надпис „Бостън ред сокс“, която явно й беше по-голяма с няколко номера. Кестенявата й коса бе събрана в неравна плитка. Няколко кичура се бяха изплъзнали и непокорно висяха край слепоочията й. Не носеше почти никакъв грим, но и лицето й беше от този тип, който няма нужда от грим, като лицата на моделите, които човек може да види по каталозите за Патагония, момичета, които събират листа или прегръщат агънца. Единствено светлите й очи, сини или сиви, не пасваха на здравия й вид, който загатваше за слънчев загар. Подпухналите й клепачи му подсказваха, че е плакала. Тя посегна и избърса една сълза по бузата си. Огледа масата сякаш търсеше нещо. После в безсилието си издърпа единия край на тениската и избърса лицето си. Безпомощен жест на дете. Това й придаде още по-уязвим вид. Чейс недоумяваше защо седеше сама в тази стая като изоставена душа. Очевидец ли беше? Жертва ли?
Тя погледна направо, точно към него. Той инстинктивно се отдръпна от прозореца, макар да знаеше, че тя не може да го види. Жената видя единствено своето отражение, което също я наблюдаваше. Изглежда приемаше образа си пасивно и с досада. Безразличие. Сякаш си мислеше: „Ето ме, приличам на вещица, но хич не ми пука“.
В ключалката изтрака ключ. Жената тутакси се изправи, тялото й беше изпънато от напрежение. Отново избърса лицето си и повдигна брадичка, сякаш се готвеше за свада. Въпреки подпухналите й очи и мократа от сълзите тениска, тя решително захвърли плаща на уязвимостта. Напомни на Чейс за войник, препасан за бой, но изплашен до смърт.
Вратата се отвори. Влезе мъж в сив костюм, без вратовръзка, с делови вид. Взе един стол. Чейс се стресна от силното скърцане на краката на стола по пода. Разбра, че в съседната стая навярно има микрофон и звукът се предаваше чрез малък усилвател до прозореца.
— Госпожице Уд? — попита мъжът. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Аз съм лейтенант Мерифийлд от щатската полиция. — Той протегна ръка и се усмихна. Усмивката му беше красноречива. Аз съм ти приятел, най-добрият. Тук съм, за да сложа ред в нещата.
Жената се поколеба, после се здрависа.
Лейтенант Мерифийлд се настани на стола, и дълго и съчувствено я наблюдава.