— Чакай тук — рече Чейс на Миранда.
— Какво ще правиш?
Той не отговори. Само продължи да се отдалечава, за да догони Ивлин. Озадачена, Миранда го видя да се скрива зад ъгъла. Чу да се отваря врата, после се затвори зад гърба му и тя остана отвън, изолирана. Чудеше се какво ли става в стаята, какво си говореха, какво се договаряха. Без съмнение, щяха да се договарят и Ноа щеше да заяви, че е невинен. Адвокатът му щеше да направи всичко възможно да извърти фактите, така че цялата история да заприлича на някакво ненормално недоразумение. Все някак щяха да хвърлят вината върху Миранда.
„Моля те, Чейс, мислеше си тя, не им позволявай да те заблудят. Не започвай пак да се съмняваш в мен.“ Тя впи невиждащ поглед пред себе си и зачака.
Страхуваше се от най-лошото.
— Обвиненията са нелепи — заяви Ивлин. — Баща ми никога не е нарушил и един закон в живата си. Ако рестото, което е получил от някой служител, му се стори прекалено голямо, той прекосява града, за да му го върне. Как можете да го обвинявате в нападение, още по-малко в предумишлено убийство?
— Нараняванията на господин Тримейн са доказателство за това — отвърна Лорн.
— Също и на моя клиент — намеси се Лес Харди. — И доказват единствено, че са си разменили удари в тъмнината. Припознали са се. Двама мъже, които са се сборичкали. В най-лошия случай, можете да обвините клиента ми в хулиганско поведение.
— Много ти благодаря, Лес — дрезгаво рече Ноа.
— Въпросът е — каза Харди, — че не можете да го задържате. Нараняванията… — Той погледна насиненото лице на Чейс, а после и на Ноа, което изглеждаше още по-пострадало, и продължи: — Изглежда са взаимни. А що се отнася до тази глупост, че се опитвал да убие Миранда Уд, ами, къде са доказателствата ви? Предстояла й е съдебна сесия, и разбира се, е била в депресия. И разбира се, е помислила да се самоубие.
— А пожарът? — отбеляза Чейс. — Колата, която едва не я прегази? Аз бях там и видях. Някой се опитва да я убие.
— Не е господин Деболт.
— Той има ли алиби?
— А вие имате ли доказателства? — Харди отвърна с въпрос и се обърна към Лорн. — Вижте, хайде да поставим точка на този фарс. Поемам отговорността. Освободете господин Деболт.
Лорн въздъхна.
— Не мога.
Ивлин и Харди се втренчиха в дребния шеф на полицията.
— Страхувам се, че има доказателства — рече Лорн, едва ли не с извинение. — Елис намери шише с хлороформ зад гаража. Това не се връзва със самоубийство, нали?
— Нямам нищо общо — отвърна Ноа.
— Ето още доказателства — прекъсна го Чейс. Беше време да играе хазартно, и да бие на сляпо. Щеше да се опита да налучка и се надяваше да не сбърка. — Сещате ли се за парите от бостънската банка? Онези сто хиляди долара, с които беше платена гаранцията на Миранда? Ами, един приятел, който работи в банката, се промъкна в компютъра и откри връзката между превода на парите и сметката.
— Какво? — Лорн учудено се извърна към Чейс. — Ти знаеш кой е платил гаранцията?
— Да. — „Ей сега, ще се случи“, помисли си Чейс. — Ноа Деболт.
Първа реагира Ивлин. Яростта й превърна лицето й в грозна маска, чийто поглед беше насочен към баща й.
— Какво си направил?
Ноа не каза нищо. Мълчанието му потвърждаваше подозренията на Чейс. Право в целта.
— Може да се докаже официално — добави Чейс. — Да, именно баща ти е платил.
Ивлин продължаваше да се взира в Ноа.
— Ти си я освободил?
Ноа наведе глава. В миг се превърна в уморен старец.
— Направих го заради теб — прошепна той.
— Заради мен? Заради мен? — изсмя се Ивлин. — Какви други услуги си ми направил, татко?
— Заради теб беше. Всичко беше заради теб…
— Луд старец — измърмори Ивлин. — Сигурно изкуфяваш.
— Не. — Ноа вдигна глава. — Не разбираш ли, всичко бих направил? Аз те предпазвах. Моето малко момиченце…
— От какво ме предпазваше?
— От теб самата. От това, което направи…
Ивлин извърна глава с отвращение.
— Не знам за какво бълнува.
— Не ми обръщай гръб, млада госпожице!
— Както виждаш, той има нужда от лекар, Лорн. Извикайте психиатър.
— Това за благодарност ли е? — избухна Ноа. — Затова, че те предпазих от затвора?