Выбрать главу

Внезапно настъпи тишина. Пребледняла, Ивлин се обърна с лице към баща си.

— Затвор? За какво?

— Заради Ричард. — Яростта на Ноа изведнъж се стопи и той бавно се облегна на стола. Тихо каза: — Заради Ричард.

— Мислиш… че аз… — Ивлин поклати глава. — Защо? Знаеш, че е тази кучка, тази кучка!

Ноа само извърна поглед. С този единствен жест той й отговори. Чейс почувства, че от плещите му се вдига тежък товар. Едва сега той осъзна, че този товар е тегнел от дълго време, товарът на потвърждението. С този единствен жест бе измита и последната частица съмнение.

— Ти знаеш, че Миранда е невинна — каза Чейс.

Ноа хвана главата си с ръце.

— Да — прошепна той.

— Как? — намеси се Лорн.

— Защото я проследих. О, аз знаех за връзката им. Знаех какво си беше наумил той. Беше ми дошло до гуша. Нямах намерение да гледам как наранява Ивлин. Затова наех човек да я следи. Исках Ивлин да узнае, веднъж завинаги, що за копеле е човекът, за когото се е омъжила.

— И в нощта, когато убиха Ричард, си държал Миранда под наблюдение? — попита Лорн.

Ноа кимна.

— Какво е видял твоят човек?

— От убийството ли? Нищо. Беше зает да следи жената. Тя изляла от къщата, отишла до брега. Седяла там час или два. После се прибрала в дома си. Моят зет вече е бил убит.

„Точно, каквото твърди и тя“, помисли си Чейс. „Всичко е било истина, до последната подробност.“

— Значи твоят човек изобщо не е видял убиеца? — попита Лорн.

— Не.

— Но ти предположи, че дъщеря ти…

Ноа вдигна рамене.

— Стори ми се… логично предположение. Той си го просеше. След всичките тези години, през които я нараняваше. Мислите, че не е имала оправдание ли?

— Но, не съм го направила аз — рече Ивлин.

Сякаш никой не чу думите й.

— Защо плати гаранцията на Миранда Уд? — попита Лорн.

— Помислих си, че ако се стигнеше до процес и версията й оставаше последователна, може би те щяха да започнат да търсят други заподозрени.

— Искаш да кажеш Ивлин.

— По-добре е да приключваме с всичко това — смотолеви Ноа. — Ако е било случайност, това обяснява нещата. Без повече въпроси. Без повече заподозрени.

— Значи ти си искал тя да е извън затвора — рече Чейс. — Там на улицата, където да се добереш до нея.

— Достатъчно, Ноа! — намеси се Харди. — Не си длъжен да отговаряш на тези въпроси.

— По дяволите, Лес! — отряза го Ивлин. — По-рано е трябвало да го предупредиш. — Тя погледна баща си, а на лицето й бе изписано съжаление и отвращение. — Нека внеса ред в мислите ти, татко. Не съм убила Ричард. Това, че си мислел, че аз съм го направила, показва единствено колко малко ме познаваш. Или аз теб.

— Съжалявам, Ивлин — тихо се намеси Лорн. — Но се налага да ти задам няколко въпроса.

Ивлин се обърна към него. Брадичката й беше повдигната, този жест издаваше упорство и гордост, и сила. За първи път, откакто я познаваше, Чейс изпита искрица възхищение към снаха си.

— Питай, Лорн — рече тя. — Ти си ченгето. А сега, както предполагам, аз съм най-важният заподозрян.

Чейс излезе и не чу остатъка от разговора. Тръгна по коридора, за да търси Миранда. „Сега може да се докаже. Всяка твоя дума е била истината. Можеха да започнат от начало“, помисли си той. Закрачи с нова надежда и очакване. Сянката на убийството беше изчезнала, и те имаха шанса да приключат с него и да оправят нещата. Нетърпеливо зави зад ъгъла, очаквайки да я види на пейката.

Там нямаше никого.

Той отиде до чиновника, който пишеше на машина доклада от ареста на Ноа.

— Видяхте ли къде отиде тя?

Чиновникът вдигна глава.

— Искате да кажете госпожица Уд?

— Да.

— Излезе от управлението. Преди около двайсет минути.

— Каза ли къде отива?

— Не. Просто стана и излезе.

Чейс отчаяно се обърна към вратата. „Винаги усложняваш положението!“ помисли си той. После излезе през вратата и се отправи в нощта.

През целия ден Ози беше неспокоен. Миналата нощ тичаше като обезумял от полицейската хайка. Беше изминал ден оттогава, но възбудата му не беше се уталожила. Целият беше като пружина, дращеше с нокти по вратата, виеше и тупкаше с лапи насам-натам по дървения под. „Може би аз съм виновна“, помисли си госпожица Сейнт Джон, докато с неприязън наблюдаваше истеричното си куче. Ози беше залегнал до външната врата като захвърлено кожено палто и в погледа му към господарката му се четеше съжаление.