— Ти — рече госпожица Сейнт Джон, — си тиранин.
Ози едва ли не изстена.
— Е, добре де — отвърна госпожица Сейнт Джон — Хайде, вън! — И тя отвори вратата. — Кучето се стрелна в здрача.
Госпожица Сейнт Джон последва животното по чакълестата автомобилна алея. Ози танцуваше, а козината му подскачаше като спирала. Наистина грозно животно, помисли си госпожица Сейнт Джон. Винаги при всяка разходка я спохождаше тази мисъл. Фактът, че струвал няколко хиляди долара заради чистокръвната му порода, беше доказателство за безсмислието на чистокръвните породи, били те кучета, или хора. Но това, което не достигаше на Ози по отношение на красотата, той го компенсираше с енергичност. Вече подскачаше далеч напред по лъкатушната пътека, която водеше към Роуз Хил.
Госпожица Сейнт Джон го последва, но се чувстваше по-скоро като куче, отколкото като господарката му.
Къщата беше тъмна. Чейс и Миранда заминаха същата сутрин и сега мястото изглеждаше изоставено и пусто. Жалко. Такива очарователни къщи не бива да стоят празни, особено през лятото.
Тя се изкачи по стъпалата и надникна през прозореца. Тъмнината вътре беше изпълнена със сенки на мебели. Книгите бяха поставени отново на рафтовете. Тя виждаше отблясъка на кориците им. Въпреки че подробно бяха прегледали книгите и книжата, тя все още се чудеше дали не бяха пропуснали нещо. Нещо малко, което са недогледали, но което съдържаше отговорите за смъртта на Ричард. Вратата беше заключена, но тя знаеше къде държаха ключа. Щеше ли да навреди още едно кратко посещение? Станеше ли въпрос за „Роуз Хил“, тя винаги усещаше известно собственическо чувство. В края на краищата, като дете беше играла тук едва ли не всеки ден. А когато стана възрастна, си правеше труда да наглежда къщата, като услуга за семейство Тримейн.
Ози изглеждаше щастлив и тичаше из двора.
Госпожица Сейнт Джон измъкна ключа от саксията, отключи вратата и влезе.
Всичко в тази дневна изглеждаше така неподвижно и тъжно. Тя включи всички лампи и се поразходи. С поглед изследваше всички ъгълчета на мебелите. Те вече бяха ги претърсвали. Нямаше смисъл да го прави отново.
Тя отиде в кухнята, в спалните на втория етаж, върна се. Никакви подозрения, никакви разкрития.
Тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато погледът й мина край килима пред вратата. Тогава се сети за една сцена от „Тес от рода Дърбървил“. Под затворената врата бе мушната бележка с признание и веднага бе скрита под килима. Никой никога не откри тази бележка, защото тя си остана скрита от погледите. Толкова ярък беше споменът, че когато се наведе и отметна края на килима, никак не се учуди, щом видя залепен плик.
Бележката беше от „М“. Потенциалният получател никога не я беше намерил, не я беше прочел.
„… Тази болка е като живо същество, което изгризва органите ми. Няма да умре. Не иска да умре. Ти го постави там, ти го пося и отгледа зародиша през всичките тези години. После отмина.
Казваш, че ми правиш добро. Казваш, че е по-добре да скъсаме сега, защото ако продължава още, само ще ме нарани. Ти не знаеш какво е да те боли. Веднъж ми заяви, че си ранен от любов. И тогава реших да те спася. Ти си змията, която сложих в пазвата си.
Сега ми казваш, че си намерил нов спасител. Мислиш, че тя ще те направи щастлив. Но тя няма да го стори. И с нея ще е същото, както с всички останали. Ще решиш, че е идеална. Никоя, която те е обичала истински, не се е оказвала достатъчно добра за теб. Но ти остаряваш, и се отпускаш, и въпреки това смяташ, че някъде съществува една млада, идеална жена, която бленува да прави любов с набръчканото ти туловище.
Тя не те познава толкова добре, колкото аз. Аз имах години на разположение, за да узная всичките ти мръсни малки тайнички. Измамите ти, лъжите ти и жестокостта ти. Ще я употребиш, също както си сторил с всички останали. Накрая и тя ще бъде изхвърлена извън борда, още една ужасно наранена жена.
Трябва да си платиш за греховете. Едно хубаво отрязване…“
Все още с писмото в ръка, госпожица Сейнт Джон тутакси напусна „Роуз Хил“ и забърза към дома си.
С треперещи ръце направи две телефонни обаждания. Първо до Лорн Тибетс.
После до Миранда Уд.
Четиринадесета глава
Когато се изкачи по стълбите на входната площадка пред къщата на Ани, Миранда се намираше на ръба на изтощението. Полицейското управление беше само на десет минути пеша, но тя беше извървяла дългия път на чувствата. Седейки на пейката, докъдето не достигаха въображаемите сделки между адвокати и ченгета, тя тъжно заключи, че нямаше да подведат под съдебна отговорност Ноа Деболт за нещо повече от незаконно навлизане в чужда собственост. И че тя, Миранда, беше твърде удобна заподозряна, за да я оставят да се отърве от въжето. А Чейс тръгна по коридора и влезе при Ивлин и Ноа и по този начин направи своя избор. Хората май казват, че по време на криза семейството се сплотява. Е, задържането на почтения Ноа Деболт беше изключителна криза. Семейството щеше да се обедини.