Е, тя се върна.
Провря се по пътеката между бюрата и се насочи направо към това на Ани. Включи лампата. Най-горното чекмедже не беше заключено. Сред неразборията от писалки и кламери тя намери няколко отделни ключа. Кой ли отваряше шкафчето на Ани? Тя ги събра и се спусна по стълбите към женската съблекалня.
Включи осветлението. Кушетка на цветя, морави тапети, викториански репродукции. Декоративните умения на Джил не можеха да скрият факта, че това беше само една килия без нито един прозорец. Имаше шест такива помещения за тежките палта и ботуши на служителите през зимните месеци. Тя знаеше кое е шкафчето на Ани. Онова с лепенката „Аз имам предменструален синдром. Какво е твоето извинение?“.
Тя сложи първия ключ в ключалката. Не можа да се завърти.
Опита с втория, после с третия. Ключалката изщрака и се отвори.
Тя дръпна вратичката и се намръщи като погледна вътре. На най-горния рафт имаше ръкавици, чифт стари спортни обувки и вълнен шал.
На най-долния рафт върху увит с хавлиена кърпа вързоп беше метнат пуловер. Миранда извади вързопа. Беше тежък. Тя отви хавлиената кърпа и откри стара синьо-зелена пишеща машина „Оливети“.
Сложи един лист в машината и с треперещи ръце написа името Маргарет Ан Беринджър. Извивката на „е“ беше неясно очертана.
Обзе я чувство на облекчение, граничещо с еуфория. Тя бързо затвори шкафчето и опакова пишещата машина. В момента, в който я взе в ръце, усети край бузата си подухване като нежен шепот на вятъра при отварянето и затварянето на вратата. Беше достатъчен, за да я предупреди за нечие друго присъствие.
Миранда се обърна.
Натрапницата стоеше на вратата, косата й беше разчорлена от вятъра, а по лицето й не се долавяше и най-слабо чувство.
Миранда успя само да промълви:
— Ани.
Ани мълчаливо премести поглед към пишещата машина в ръцете на Миранда.
— Мислех, че си с Ървин — рече Миранда.
Репортерката бавно вдигна поглед към лицето на Миранда. Сега очите й бяха изпълнени с тъга и болка, които извираха от душата й. „Как не съм забелязала преди?“, помисли си Миранда.
— Няма никакъв Ървин — отвърна Ани.
Миранда объркано поклати глава.
— Никога не е имало Ървин. Аз си го измислих. Всички срещи и вечери навън. Виждаш ли, аз просто отивах с колата до залива, паркирах там и седях, понякога с часове. — Ани си пое дълбоко въздух и потрепервайки въздъхна. — Не можех да приема съжалението, Миранда. Съжалението към една стара мома.
— Никога не съм мислела, че…
— Разбира се, че си мислела. Всички вие си го мислехте. После се появи Ричард. Не бих му направила удоволствието да разбере, че… — Гласът й секна. Тя изтри очи с ръка.
Миранда бавно остави пишещата машина на пейката.
— Да разбере какво, Ани? — тихо попита тя. — Колко много те е наранил? Колко самотна си била в действителност?
Тръпки преминаха през тялото на Ани.
— Той нарани и двете — рече Миранда. — Всички жени, до които се е докосвал. Всички жени, които някога са го обичали. Той нарани всички нас.
— Не колкото мен! — изкрещя Ани. Ехото на нейната болка сякаш се плъзна по голите стени. — Пет години от живота ми, Миранда. Дадох му пет години. Запазени в тайна. Бях на четирийсет и две, когато се запознахме. Все още можех да имам дете. Оставаха ми само няколко кратки години. Не спирах да се надявам и го чаках да вземе решение. Да напусне Ивлин. — Тя отново избърса очи, размазвайки по бузата си грима и сълзите си. — Сега е вече прекалено късно за мен. Беше моят последен шанс, а той ми го отне. Открадна ми го. И после приключи връзката. — Тя поклати глава и се засмя през сълзи. — Каза, че просто се опитвал да бъде мил. И че не желаел да пропилявам още години с него. После каза нещо, което ме нарани най-много. „Ани, всичко е плод на въображението ти. Всъщност никога не съм те обичал така, както ти си въобразяваше, че те обичам…“ — Тя погледна Миранда с погледа на измъчвано животно. — След пет години той ми каза тези неща. Но не ми каза истината. Беше намерил по-млада. Теб. — В гласа й не се долавяше нито враждебност, нито ярост, само тихо примирение. — Не те обвинявам, Миранда. Ти не знаеше. Беше просто още една жертва. Щеше да те напусне, също както всички нас.
— Права си, Ани. Ние всички бяхме негови жертви.
— Съжалявам. Съжалявам, Миранда. — Ани пъхна ръка в джоба на якето си. — Но някой трябва да плати за това. — Тя бавно извади пистолета.