Миранда се втренчи в цевта, насочена към гърдите й. Искаше да се кара, да моли, да направи нещо, за да накара Ани да свали оръжието. Но гърлото й беше пресъхнало. Само гледаше черния барабан на пистолета с широко отворени очи и се чудеше дали ще усети куршума.
— Ела, Миранда. Да тръгваме.
Миранда поклати глава.
— Къде, къде отиваме?
Ани отвори вратата и направи знак на Миранда да върви пред нея.
— Нагоре по стълбите. Към покрива.
В къщата на Ани нямаше никого.
Чейс обиколи всички стаи и гаража и откри, че колата я няма. Сигурно Миранда се беше върнала и отново излязла. Той стоеше на автомобилната алея и се чудеше къде да търси още, когато в къщата иззвъня телефонът. Той изтича по стъпалата на входната площадка и влетя в гостната стая, за да вдигне слушалката.
Беше Лорн Тибетс.
— Миранда там ли е? — попита той.
— Не, и аз я търся.
— А Ани Беринджър?
— И тя не е тук.
— Добре — каза Лорн. — Искам да излезеш от къщата, Чейс. Веднага.
Тази внезапна команда озадачи Чейс. Той рече:
— Очаквам Миранда да се появи.
Чу, че Лорн се обърна и каза нещо на Елис. А после в слушалката:
— Виж, получихме съвсем пресни доказателства. Ако първо се появи Ани Беринджър, дръж се любезно и нормално, нали? Не я дразни. Просто спокойно си излез. Елис е на път към къщата.
— Какво, по дяволите, става?
— Мисля, че знаем кой е човекът с буквата „М“. Не е Джил Викъри. Сега се махай оттам. — Лорн затвори.
Не е Джил Викъри…
Чейс отиде до крайната маса и отвори чекмеджето. Пистолетът на Ани не беше там. С трясък затвори чекмеджето.
„Къде си, Миранда?“
Той вече тичаше навън към колата. Може би все още има време да ги намери. Разминал се беше с нея за някакви си пет или десет минути. Не може да са отишли далеч. Ако тръгнеше из града и си отваряше очите, може би щеше да успее да ги намери. При условие, че все още бяха в града. „Не мога да те загубя. Сега, когато можем да докажем невинността ти. Сега, когато имаме шанс да бъдем заедно.“
Той обърна колата. Гумите изсвистяха, когато отпраши обратно към града.
— Хайде, качвай се нагоре.
Миранда се спря с крак върху следващото стъпало.
— Не спирай.
Обърна се с лице към Ани. Вече бяха на третия етаж. Оставаше още една площадка до вратата на покрива. Някога тя се възхищаваше на красотата на това стълбище, на гравираните махагонови парапети, на блестящата дървена полировка. А сега то се превръщаше в смъртен капан за нея. Тя стисна здраво парапета, сякаш черпеше сили от солидното дърво.
— Защо го правиш? — попита тя.
— Продължавай! Върви!
— Някога бяхме приятелки…
— Докато не се появи Ричард.
— Но аз не знаех! Нямах никаква представа, че си била влюбена в него! Защо не ми каза?
— На никого не съм казвала. Не можех. Беше негова идея. Дръж го в тайна, нашата малка тайна. Казваше, че иска да ме предпази.
„Значи, аз съм единственият човек, който знае това, помисли си Миранда. Единственият жив човек.“
— Мърдай — каза Ани. — Нагоре по стълбите.
Миранда не трепна. Погледна Ани в очите и тихо каза:
— Защо просто не ме застреляш веднага? Ей тук. Така или иначе, нали това смяташ да направиш.
— Твоя воля. — Ани спокойно вдигна оръжието. — Не се страхувам да те убия. Казват, че е трудно първият път. Знаеш ли? Всъщност никак не беше трудно. Трябваше само да си мисля за това, колко много ме е наранил. Ножът сякаш сам се заби. Аз само бях един свидетел.
— Аз не съм Ричард. Никога не съм искала да те наранявам.
— Но ще го направиш, Миранда. Знаеш истината.
— Полицията също. Те намериха онова писмо, Ани. Последното, което си написала.
Ани поклати глава.
— Снощи са арестували Джил. Но ти все още си оставаш обвиняема. Защото ще открият пишещата машина в колата ти. Ще изглеждаш много умно момиче. Да напише онези писма и да ги скрие в къщата. Като хвърляш съмнението върху горката невинна Джил. Но после вината те завладява. Изпадаш в депресия. Знаеш, че не можеш да избегнеш затвора. Затова избираш по-лесния начин. Качваш се на покрива на издателството и скачаш оттам.
— Няма да го направя.
Ани хвана пистолета с две ръце и го насочи към гърдите на Миранда.
— Тогава ще умреш тук. Както виждаш, налага се аз да те убия. Хващам те да оставяш пишещата машина в офиса на Джил. Пистолетът е у теб. Заповядваш ми да отида на стълбището. Аз се опитвам да грабна пистолета, но той произвежда изстрел. Чиста работа, за всички участващи лица. — Тя бавно пусна затвора на оръжието. — Или все пак предпочиташ да е на покрива?