„Трябва да печеля време“, помисли си Миранда. „Трябва да изчакам удобен случай да се измъкна.“
Тя се обърна и вдигна поглед към стъпалата, които водеха към покрива.
— Хайде — заповяда Ани.
Миранда започна да се изкачва.
Четиринайсет стъпала, всяко от които един преходен миг. Четиринайсет живота, които си отиват и ги няма. Обезумяла, тя се опита да си представи покрива и как бяха разположени изходите. Беше се качвала там само веднъж, когато новинарският екип се събра за групова снимка. Спомни си равна асфалтирана площадка с три комина, тръбата на парното и воден трансформатор. И четири етажа надолу — толкова ще трае падането. Дали ще е смъртоносно? Или само безпомощно ще се просне на тротоара като торба потрошени кокали и Ани ще я прати на оня свят само с няколко удара?
Точно над главите им проблесна вратата към покрива. Ако успееше да се промъкне през вратата и да я барикадира, може би щеше да спечели време и да вика за помощ. Още само няколко крачки. Тя се спъна и падна върху стълбите.
— Стани — каза Ани.
— Глезенът ми…
— Казах, ставай!
Миранда седна на стъпалото и посегна да разтърка стъпалото си.
— Мисля, че го навехнах.
Ани пристъпи към нея.
— Ако трябва, пълзи! Но се качвай!
Облегнала плътно гръб на стъпалата и свила нозе, Миранда спокойно продължаваше да разтърква глезена си. И през цялото време си мислеше: „По-близо, Ани. Ела по-близо…“.
Ани се придвижи още едно стъпало нагоре. Стоеше точно под Миранда, а пистолетът беше страховито близко.
— Не мога да чакам. Времето ти изтича. — Тя насочи оръжието към лицето на Миранда.
В този миг Миранда рязко и ожесточено ритна Ани точно в стомаха. Тя се преметна надолу по стълбите и се приземи на четири крака на площадката на третия етаж. Но дори когато падна, тя не изпусна оръжието. Нямаше как да й се отнеме. Тя вече се надигаше с пистолет в ръка. Насочи го нагоре към жертвата си.
Миранда силно блъсна вратата към покрива и се хвърли навън, точно когато Ани стреля. Чу как полетяха трески от вратата при удара от куршума, които я пернаха по лицето. Нямаше резе, нямаше начин да залости вратата. Толкова малко време, толкова малко време! Само четиринайсет стъпала и Ани щеше да е на покрива. Миранда нервно се огледа и в тъмнината успя да различи силуетите на комините, някакви щайги и други предмети. Нагоре по стълбите се чу тропане. Миранда панически мина в сянката и се плъзна зад един воден трансформатор. Чу как вратата бясно се отвори и затвори с трясък.
Тогава чу Ани да вика в тъмнината:
— Няма къде да избягаш, Миранда. Няма къде да отидеш, освен направо долу. Където и да си, ще те намеря…
Чейс забеляза стария додж на Миранда, паркиран пред сградата на „Хералд“. Той спря зад нейната кола и излезе. Хвърли един поглед и разбра, че вътре няма никого. Миранда или който я е докарал сигурно беше в сградата. Потропа на вратата и извика:
— Миранда?
Тишина.
Той отново заблъска вратата, после тръгна да заобикаля сградата отзад. Трябваше да има и друг начин да влезе, някой незатворен прозорец или вратата на товарния асансьор. Той беше свил зад ъгъла и вървеше по една алея, когато чу изстрела.
Дойде някъде от вътрешността на сградата.
— Миранда? — изкрещя той.
Престана да търси незаключени врати. От алеята грабна някаква празна консервна кутия, отнесе я пред сградата и я метна през прозореца. По бюрата вътре се разхвърчаха стъкла. Той ритна няколко остри остатъци от стъклото, покатери се на перваза и падна върху килим, осеян с парчета стъкла, остри като бръснач. Втурна се покрай бюрата към задната част на сградата. С всяка крачка нарастваше ужаса от това, което можеше да открие. Представяше си Миранда, застреляна в главата. Той мина през първата врата и се озова в печатницата. До стената бяха наредени пакети със следващия брой на вестника. Миранда я нямаше.
Обърна се и се насочи направо към женската съблекалня. Докато отваряше вратата, го връхлетя нов пристъп на ужас. Миранда я нямаше и там. Той се обърна и тръгна към дамската тоалетна, като отваряше вратите на кабинките. Беше празно.