Никое дърво не е било толкова солидно и непоклатимо. Нищо и никой не можеше да я нарани в крепостта на тази прегръдка. Той каза:
— Бога ми, Миранда, помислих, че… — Той внезапно замълча.
Чуха да се отваря затвор на пистолет. Двамата се обърнаха и видяха Ани на няколко крачки. Тя пристъпяше несигурно. С две ръце стискаше оръжието.
— Твърде късно е, Ани — рече Чейс. — Полицията знае. У тях е последното ти писмо. Знаят, че ти си убила Ричард. Вече те търсят. Всичко свърши.
Ани бавно свали оръжието.
— Знам — прошепна тя. Пое си дълбоко въздух и погледна към небето. — Аз те обичах — каза на небесата. — По дяволите, Ричард. Аз те обичах! — изпищя тя.
После вдигна пистолета, постави цевта в устата си и спокойно натисна спусъка.
Петнадесета глава
Този път грижите на доктор Щайнер, мърморкото, не бяха достатъчни. Само болница или хирург можеха да помогнат. Организираха спешен транспорт с ферибота и качиха Миранда на борда на „Джени Би“. Доктор Щайнер остана с нея да я придружи. В болницата в Бейс Харбър вече бяха уведомени за случая: огнестрелна рана в дясното рамо, пациентът е в съзнание, кръвно налягане стабилно, кървенето е овладяно. „Джени Би“ се отдалечи от дока. На борда си имаше двама пасажери, тричленен екипаж и един труп.
Чейс не се качи.
През това време той нервно седеше на един стол в задния офис на Лорн Тибетс и отговаряше на хиляда и един въпроси. Представление по височайше искане. В края на краищата, една жена беше мъртва, назначи се разследване и по лаконичните думи на Лорн, Чейс можеше да избира между разпит или затвор. През цялото време, докато седеше на стола, мислите на Чейс бяха на борда на „Джени Би“. Дали е достигнал вече Бейс Харбър? Състоянието на Миранда дали се е стабилизирало?
Лорн ще престане ли изобщо с проклетите си въпроси?
Най-после в два след полунощ Чейс излезе от полицейското управление. Беше необичайно топла за Мейн нощ, но въпреки това, той почувства хлад, докато вървеше към колата си. Следващият ферибот до Бейс Харбър беше едва на другата сутрин. До тогава беше като с вързани ръце на острова. Поне знаеше, че Миранда е извън опасност. Той звъня до болницата и разбра, че тя си почива и ще се възстанови.
Сега се чудеше къде да иде, къде да пренощува.
Не на „Честнът стрийт“. Не можеше да спи под един покрив с Ивлин, не и след като причини толкова беди на семейство Деболт. Не, тази вечер той се почувства като дърво без корени, отсечено от семейство Деболт, от семейство Тримейн, от завещанието на своето богато и надменно минало. Сякаш отново се раждаше. Беше пречистен. Качи се в колата и пое към „Роуз Хил“.
Къщата беше студена, лишена от живот и дух, сякаш радостта, която някога я е обитавала, отдавна я е напуснала. Само в спалнята се чувстваше някаква топлина. Именно там се бяха любили с Миранда. Тук все още живееше споменът за онази единствена нощ.
Той легна на леглото и се опита да си припомни аромата и мекотата й, но това беше все едно човек да улови отражението си във водата. Всеки път щом понечи да го докосне, то се изплъзва.
„Тя не е една от нас“, беше казала Ивлин. „Не е от нашия сой.“
Чейс си помисли за Ноа, Ричард, Ивлин. За собствения си баща. И заключи: „Ивлин е права. Миранда не е от нашия сой. Тя е далеч по-стойностна“.
— Щастливият край — рече госпожица Сейнт Джон, — не идва наготово. Понякога човек трябва да се потруди за него.
Чейс мълчаливо прие съвета й и чашата кафе, която тя му подаде. Той вече беше разбрал съвета й. Опитът го беше научил, че щастливият край е това, което човек открива в приказките, а не в действителността. Нима неговият брак не е доказателство за това?
Но този път ще е различно. Аз ще се погрижа да е различно. Само да можех да съм сигурен, че тя ме желае.
Той отпиваше от кафето и разсеяно галеше гъстата черна козина на Ози. Не знаеше защо милва животното, може би защото Ози беше така дяволски благодарен. Той хвърли поглед към ръчния се часовник и му стана ясно, че има доста време до ферибота в дванайсет часа, който щеше да го отведе в Бейс Харбър. При Миранда.