През изминалата нощ не можа да заспи, а размишляваше за тяхното бъдеше и техния шанс. Сянката на брат му не можеше лесно да избледнее. Само преди няколко кратки седмици тя обичаше Ричард или поне си мислеше, че го обича. Ричард се възползва от невинността й и почти я унищожи. „И ето сега аз съм тук, още един Тримейн. След всичко, което Ричард й стори, защо трябва да ми вярва?“
През последните няколко дни събитията и чувствата се сменяха със скоростта на светлината. Преди седмица той я беше нарекъл убийца. А само преди няколко часа прие невинността й като чиста монета. Тя беше в пълното си право да го възненавиди, да не му прости за всичко, което й беше наговорил преди. Те си размениха толкова много жестоки и ужасни думи. Възможно ли е да се роди истинска любов от такива отровни кълнове? Искаше да повярва, че е възможно. Трябваше да повярва, че е възможно.
Но непрекъснато го измъчваха съмнения.
Когато в десет часа госпожица Сейнт Джон почука на вратата на къщата и му предложи да пийнат кафе и да си побъбрят, той прие с удоволствие натрапничеството й, макар да подозираше, че поканата й е продиктувана от нещо повече от добросъседски отношения. Сигурно вече из града се носеше мълвата за случилото се предната нощ. Госпожица Сейнт Джон несъмнено беше уловила сигнала с антената, дълга цяла миля, и вероятно любопитството я гризеше.
Сега, когато получи яснота за положението, тя имаше намерение да изкаже мнението си, независимо дали той искаше да го чуе или не.
— Миранда е чудесна жена, Чейс — рече тя. — Много мила.
— Знам — отвърна той.
— Но се съмняваш.
Той въздъхна. Въздишката му беше изпълнена с болка и несигурност.
— След всичко, което се случи…
— Хората са хора, за да правят грешки, Чейс. Миранда направи грешка с брат ти. Не беше от най-ужасните. Не беше по никакъв начин породена от жестокост или зли помисли. Единствено от любов. Вследствие на погрешна преценка. Една истинска грешка. Но чувствата не бяха погрешни.
— Но вие не разбирате — рече той и я погледна. — Моите съмнения не се отнасят за нея. А за мен, дали тя може да ми прости. За това, че съм Тримейн. Че съм символ на всичко и всички, които някога са я наранявали.
— Мисля, че самата Миранда търси опрощение.
Той поклати глава.
— За какво да й прощавам аз?
— Ти трябва да отговориш на този въпрос. — За миг замълча и продължи да гали кучето по грозната му глава.
„За какво да ти прощавам аз? За това, че ми показа истинската същност на невинността. За това, че ме накара да поставя под съмнение всяко тесногръдо мнение, в което се опитваха да ме убедят. За това, че ме накара да разбера какъв идиот съм. За това, че ме накара да се влюбя в теб.“
Той внезапно постави чашата на масата и се изправи.
— Най-добре е да тръгвам. Трябва да хвана ферибота.
— И после какво? — попита госпожица Сейнт Джон, докато го изпращаше до вратата.
Той пое ръката й с усмивка, ръката на една много мъдра жена.
— Госпожице Сейнт Джон, щом разбера, ще съм наясно.
Тя му махна, докато той вървеше към колата си.
— На това разчитам — извика тя.
Чейс шофира като луд до фериботната площадка. Пристигна един час по-рано, но вече се виеше дълга колона от автомобили, които чакаха да се качат на борда. Вместо да рискува да не се качи, той реши да остави колата си и да се качи като пешеходец.
Два часа по-късно стъпи на дока в Бейс Харбър. Тук нямаше таксита, трябваше да се придвижи до болницата на автостоп. Когато пристигна пред бюрото за информация за пациенти, беше станало два и половина.
— Миранда Уд — обясни доброволната служителка и затвори слушалката, — е изписана преди час.
— Какво?
— Така казва сестрата на етажа. Пациентката е напуснала с доктор Щайнер.
В безсилието си Чейс едва се сдържа да не стовари юмрук върху бюрото.
— Къде са отишли? — рязко попита той.
— Не бих могъл да знам, господине. Можете да попитате на горния етаж, в стаята на сестрите на втория етаж.
Чейс тръгна към стълбите, но погледът му изведнъж попадна на стенния часовник.
— Госпожице, в колко часа е обратният ферибот за остров Шепърдс? — попита той.
— Мисля, че последният тръгва в три часа.
Двайсет минути.
Той изтича навън. Огледа се нагоре-надолу по улицата за такси, автобус или каквото и да е нещо на колела, което да го закара до фериботната площадка. Те сигурно са там. Къде другаде биха отишли с доктор Щайнер, ако не обратно на острова?