Това беше последният ферибот за деня и той изглежда нямаше да го хване.
Щастливият край не идва на готово. Човек трябва да се потруди за него.
„Добре, по дяволите“, помисли си той. „Готов съм да се потрудя. На всичко съм готов, само да успея този път.“
Той се втурна надолу по улицата. До фериботната площадка имаше две мили. По целия път тичаше.
Морякът извика:
— Всички да се качват!
Двигателите на ферибота „Джени Би“ заръмжаха.
Миранда стоеше до парапета и наблюдаваше сиво-зелената шир в залива Пенискот Бей. В далечината имаше толкова много острови, в света имаше толкова много места, където да избяга. Скоро щеше да тръгне и да остави зад гърба си спомените, и добри и лоши. Оставаше й само това последно пътуване до остров Шепърдс, за да приключи с уреждането на някои подробности и после можеше да загърби това място завинаги. Беше планирала заминаването преди седмици, преди убийството на Ричард, преди ужаса на ареста.
Преди Чейс.
— Отново ви казвам, млада госпожице, това е лудост — каза доктор Щайнер, свит на пейката до нея. — Да решите да излезете просто така. Ами ако отново започнете да кървите? Ами ако получите инфекция? Аз не мога да се справя с такива усложнения. Казвам ви, вече съм стар за лекар. Твърде стар!
— Добре съм, докторе — отвърна тя, без да помръдва поглед от залива. — Наистина — тихо рече тя, — ще се оправя…
Доктор Щайнер взе да си мърмори нещо нацупено, монолог за непослушните пациенти и колко е трудно да си лекар днес. Миранда не чуваше. В главата й се въртяха прекалено много други мисли. Тихо заминаване, сама за известно време, да, в края на краищата така беше по-добре. Срещата й с Чейс щеше да е доста объркваща. Тя имаше нужда да избяга, за да има възможност да анализира чувствата си към него. Любов? Така си мислеше. Да, беше сигурна. Но преди беше сгрешила, ужасна грешка. „Не искам да правя същата грешка и да страдам по същия начин.“
Въпреки това…
Тя стисна парапета и тъжно се загледа в островите. Имаше вятър, той виеше над водата и запращаше в лицето й студения си, солен дъх.
„Аз го обичам“, помисли си тя. „Знам, че го обичам. Но това не е достатъчно, за да се обвържем завинаги.“ Твърде много неща ги разделяха. Духът на Ричард. Сянката на недоверието. И все тези метафорични низши слоеве, от които произлизаше. Не би трябвало това да има значение, но тя си беше просто Миранда Уд. Може би за някой Тримейн това би означавало много.
— Въжето е освободено! — извика морякът.
Двигателите на „Джени Би“ забучаха. Корабът бавно се завъртя надясно към щирборда, за да потегли към остров Шепърдс, зелената издатина в далечината. Морякът прекоси целия кораб и отпусна щирборда. Точно когато въжето увисна, от дока се чу вик.
— Чакайте! Спрете кораба!
— Няма места! — изкрещя морякът. — Хванете следващия.
— Казах спрете!
— Късно е! — рязко отвърна морякът. „Джени Би“ вече се беше отделила от дока.
Миранда се обърна, защото чу острата ругатня на моряка. Далече зад кърмата видя фигурата на човек, който тичаше към края на пристана. С един скок прелетя над водата и падна само на няколко инча от ръба на палубата на „Джени Би“.
— Хей, пич — възхити се морякът, — да не си мръднал?
Чейс се изправи на крака.
— Трябва да говоря с един човек, пътник е на кораба…
— Човече, сигурно спешно трябва да говориш с него.
Чейс успокои дишането си и огледа палубата. Погледът му се спря върху Миранда.
— Да — тихо рече, — много е спешно.
Миранда си остана до парапета. Тя смаяно наблюдаваше как той се приближава към нея. Всички останали пътници също гледаха и чакаха да видят какво ще се случи.
— Млади човече — озъби се доктор Щайнер. — Ако си изкълчите глезена, хич не ме търсете да ви го намествам. По дяволите и вие двамата, и всичките ви тъпи каскади.
— Нищо му няма на глезена ми — рече Чейс, без да откъсва поглед от Миранда. — Просто искам да поговоря с вашата пациентка. Ако тя няма нищо против.
Миранда се засмя с недоверие.
— След такъв скок, мога ли да откажа?
— Да се качим горе — Чейс я хвана за ръката. — Нямаме нужда от публика.
Те отидоха до носа и застанаха до парапета. Соленият вятър непрестанно духаше върху им, а дрехите и косите им се вееха неистово. Над тях чайките се спускаха и кръжаха като въздушни спътници на тежката „Джени Би“.