Чейс каза:
— Разбрах, че са те изписали по-рано. Трябваше да останеш в болницата.
Миранда се сгуши на вятъра и се загледа във водата.
— Не можех да издържам да лежа на това легло повече. Не и когато имам толкова много неща да уреждам.
— Но всичко свърши, Миранда.
— Още не. Остава полицията, и да си уредя сметките с моя адвокат.
— Това може да почака.
— Но аз не мога. — Тя вдигна глава срещу вятъра. — Искам да напусна това място. Колкото се може по-скоро.
— Къде ще отидеш?
— Не знам. Мислех да тръгна на запад. Джил Викъри е успяла да се отскубне от миналото си. Може би и аз ще успея.
Последва дълго мълчание.
— Значи, няма да останеш на острова — каза той.
— Не. Тук си нямам нищо и никого. Ще взема парите от застраховката на къщата. Ще ми стигнат за път. Ще отида някъде, където не познават нито мен, нито Ричард и не знаят за случилото се.
Вълните се разбиваха в носа на „Джени Би“ и пръски от водата мокреха лицата им.
— Не е лесно — рече тя, — човек да живее някъде, където хората непрекъснато имат догадки за него. Сега разбирам защо Джил Викъри е напуснала Сан Диего. Искала е да измие вината си. Да възвърне невинността си. И аз искам това, Чейс. Да си върна невинността.
— Ти никога не си я загубвала.
— Напротив. Ти също мислеше така. И винаги ще си мислиш така за мен.
— Сега разсъдих. Нямам никакви въпроси, Миранда. Никакви съмнения.
Тя поклати глава. Извърна лице, пълно с тъга.
— Не е така лесно да заровиш миналото.
— Е, добре, не е. — Той я обърна към себе си. — Никога не е лесно, Миранда. Любов, живот. Знаеш, ли, тъкмо тази сутрин госпожица Сейнт Джон ми каза нещо много мъдро. Каза, че щастливият край не идва наготово. Човек трябва да се потруди за това. — Той посегна и обви с длани лицето й. — Не мислиш ли, че си струва да се потрудим за този щастлив край?
— Но аз дори не знам дали вече вярвам в щастливия край.
— Аз също не знаех. Но започнах да си променям мнението.
— Чейс, ти винаги ще имаш съмнения относно мен. Дали можеш да ми се довериш…
— Не, Миранда. Точно за това никога няма да имам съмнения.
Тогава я целуна в сладка и нежна прегръдка не от страст, а с надежда. Само това докосване на устните му сякаш заличи ужасното петно на вината и угризенията, които измъчваха душата й.
Възродяване на невинността. Именно това й предложи той, и именно това откри тя в обятията му.
Скоро след това чайките изведнъж закръжиха неспокойно и огласиха простора с грак, който беше знак, че наближават земя. Двамата на носа не отпускаха прегръдката си. Те останаха там, дори когато изсвири сирената на кораба и „Джени Би“ навлезе плавно в пристанището.
Заедно.