Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват
ГЛАВА ПЪРВА
I
Първата гледка, спряла вниманието ми, когато излязох от гарата на Сан Рафаел, беше една руса кукла в бикини със сламена шапка колкото чадър и с огромни тъмни очила. Кожата й — от нея твърде голяма част бе достъпна за окото — наподобяваше златист атлаз, а формите й бяха достойни за пресъздаване от ръката на велик ваятел. Тъкмо сядаше зад волана на голям кадилак. Правеше го, без да бърза, така че мъжете наоколо да имат достатъчно време, за да приковат възхитени погледи в нея.
Моите очи също не пропуснаха този празник.
Настанила се удобно в колата, красавицата огледа захласнатата тълпа с високо извити в дъги вежди и потегли. Мен удостои с презрителен поглед.
Момчето с червена шапка, което се занимаваше с багажа ми, ме смушка с лакът.
— Ако такива карат очите ти да изскочат, братко, ще бъдеш много зле, когато се окажеш на плажа — и добави поучително: — Да повикам ли такси?
— Има ли ги тук много като нея? — запитах, леко замаян. — Ако някое момиче в нашия град изложи на показ толкова много от себе си, сигурно един ден ще осъмне в пандиза.
— У нас е просто въшкаво от тях. Това е Сан Рафаел. Тук всичко е на показ, но не си прави илюзии. Въпреки че демонстрират толкова много плът, тези парчета почти нищо не дават. Единственото нещо, което ги трогва, е парата. Та ще трябва ли такси?
Отговорих му утвърдително и изтрих потта от челото си.
Беше единадесет и тридесет и слънцето вече изгаряше всичко. Човешкият поток от гарата течеше към чакащите таксита, частни коли и файтони. Сан Рафаел е известен курорт и се надявах, че Джек е съобразил да ми запази стая.
Момчето натовари багажа в спрялото пред нас такси, дадох му бакшиш и червената шапка изчезна сред множеството.
— Хотел „Аделфи“ — казах на шофьора, настаних се в колата и отново избърсах потта си.
Човекът зад кормилото поведе истинска битка с навалицата от коли и след две-три минути излезе на магистралата, насочена към морето — импозантен булевард с блестящи магазини, палми и полицаи в тропическа униформа. Личаха всички белези на скъпия курорт. Луксозни кадилаци и клипъри образуваха дълги редици от двете страни на пътя.
Докато пълзяхме в потока, седях наведен напред и се вглеждах през прозореца в жените навън. Повечето бяха в плажни костюми; някои в леки панталони и жакети, други с къси халати и шорти, трети направо по бански.
Шофьорът видя в обратното огледало изписания по лицето ми интерес, наклони се и плю през прозорчето.
— Прилича на месарски магазин в събота вечер, нали? — чух коментара му.
— Тъкмо се чудех какво ми напомня всичко това — отвърнах и се отпуснах назад. — Ама че градче сте си устроили!
— Така ли мислите? Не бих платил и грош за него. За да живеете тук, трябва да сте милионер, иначе ще си прережете гърлото. Тук на всеки квадратен метър се падат много повече милионери, отколкото където и да било по света. Знаете ли това?
Отговорих, че този факт не ми е бил известен, и си помислих дали съм взел достатъчно пари със себе си. Не си въобразявах, че мога да получа на заем от Джек.
Отклонихме се леко от посоката на морето, изкачихме слаб наклон и навлязохме в по-спокойна улица, оградена от двете страни с портокалови дървета. След малко таксито спря. Огледах хотела. В него нямаше нищо луксозно. Беше такъв, какъвто очаквах да избере Джек — допуснах, че поне храната му е добра — той имаше талант да открива хотели, където сервират прилично.
Момче в униформа се завтече през вратата и пое багажа ми. Платих един долар за превоза и се изкачих по стълбите в хола. Беше доста голям, осеян с плетени столове и вехнещи палми в големи метални саксии. Макар и не блестящ, беше поне чист.
Администраторът — плешив дебеланко с копринена вратовръзка, подпираща двойната му гуша — показа зъбите си в любезна усмивка и ми подаде писалка.
— Имате ли резервация, сър?
— Надявам се. Името ми е Лю Брендън. Уведоми ли ви мистър Шепи, че пристигам?
— Точно така, мистър Брендън. Запазих ви стая, съседна на неговата. — Натисна бутона до себе си и момчето в униформата се появи. — Съпроводи мистър Брендън до стая 245 — и отново зъбите му лъснаха. — Мистър Шепи заема 247. Вярвам, че престоят у нас ще ви достави удоволствие, мистър Брендън. Всичко, което бихме могли да сторим за вас… всяка най-малка дреболия…
— Благодаря ви. Мистър Шепи горе ли е?
— Не. Излезе преди около половин час — и този път усмивката му беше малко свенлива — с една млада дама. Предполагам, че са отишли на плажа.
Никак не се изненадах. Джек не блестеше с особено трудолюбие, а жените бяха неговата слабост.