— Това идва да ми внуши, че капитанът има тежък характер, така ли?
— Струва ми се, това е точният израз — усмихна се горчиво сержантът. — Капитан Кетчън, бих казал, е с малко по-буен характер, нали Джо?
Джо, шофьорът, плю през прозореца, преди да отговори:
— Не повече от мечка, на която са запалили огън под задника.
— Джо си приказва ей така по всяко време с изключение на случаите, когато капитанът е наблизо — изсмя се Кенди. — Тогава той не отронва и думичка, така ли е, Джо?
— Така е, защото обичам хляба си — плю отново Джо. — Освен това в устата ми са останали само осем здрави зъба.
— Виждаш ли? Майтапчия — запали цигара Кенди. — И така, бъди бдителен. Не допускай да сглупиш.
— Намерихте ли вече убиеца? — запитах.
— Още не, но това ще стане един ден. През последните десет години имаме пет убийства и все още не сме открили нито един убиец. Все някога ще трябва да счупим този рекорд. Струва ми се, сега му е времето. Как мислиш ти Джо?
— Зависи — отзова се предпазливо шофьорът. — Не е като да нямаме хора, имаме ги. Добри, умни и сръчни детективи. Улавят веднага нишката, щом я видят, но пусти късмет. Не бих заложил заплатата си, че ще намерят убиеца, но и то може да ни се случи, не е невъзможно.
— Ето на — усмихна ми се Кенди, но усмивката не достигна очите му. — Както казва Джо, той не би заложил заплатата си, но бихме могли да открием нещичко.
— Така ли мисли капитан Кетчън?
— Никой и никога досега не е запитвал капитан Кетчън какво мисли. Много е чувствителен в това отношение, та да седне да споделя мислите си с някого. Никога не бих го попитал, ако съм на твое място.
Изминахме бързо още половин миля.
— А намерихте ли шиша за лед? — запитах.
— Не — поклати глава сержантът. — Лейтенантът вярва, че убиецът го е взел със себе си. Може и да е прав, но аз не бих заложил заплатата на Джо за това. Трябва да е заровен някъде. По тези плажове пясък колкото щеш.
— Не сте открили и труп на момиче?
— Не, а и не очаквам такова нещо. Потършувахме, понеже все пак съществуваше малка вероятност и тя да е била ликвидирана. Лейтенантът обаче мисли, че се е измъкнала от сцената малко преди твоят приятел да бъде намушкан.
— Възможно е тя да го е убила?
— Острието бе забито с голяма сила — изду бузи Кенди. — Не вярвам жена да е свършила тази работа.
— Жените не винаги са толкова слабички. Ако острието е било добре изострено и ако е набрала достатъчно яд, няма да и бъде толкова трудно.
— Не залагай заплатата си на това — и Кенди запрати цигарата си навън.
— Колата спря пред полицейската главна квартира. Излязохме и се изкачихме по стълбите. През двукрила врата тръгнахме по каменен коридор, напоен с характерната за всички полицейски помещения миризма.
— Внимавай в картинката — напомни отново Кенди. — Казвам ти го по-скоро за свое добро, отколкото за твое. Капитанът се разярява лесно, а тогава целият ад се посипва и върху нашите глави.
Спряхме пред една врата. Той почука и зачака. Глас, музикален като рев на бик, изтрещя отвътре:
— К’во искаш ти там бе?
Сержантът ми отправи повехнала усмивка и присви рамене. Отвори вратата и влязохме в малък неугледен кабинет, изпълнен с дим от пури.
— Лю Брендън, сър!
Човек като планина седеше зад очукано бюро. Навлизаше вече в години, но все още беше в силата си, а и не беше много затлъстял. Изтъняващ посивял перчем бе загладен над ниското му чело, сякаш го бе облизала крава. Лицето му беше масивно, подпухнало и брутално. Косматите му едри ръце лежаха върху бюрото. Хвърли ми кръвожаден поглед, докато Кенди затваряше така внимателно вратата, като че ли бе направена от яйчени черупки, а след това мълчаливо се доближи зад мен и се облегна на стената.
— Брендън? — Кетчън простена и гневно смачка остатъка от пурата си. — Ха, копой! Детективче, нали? — Потриваше лицето си и продължаваше да се вторачва в мен. — Само като си помисли човек, че гадни твари като теб могат да пълзят из нашите улици! — Наклони се напред и присви малките си очи. — Кога смяташ да се пръждосваш оттук, детективче?
— Не зная — отговорих меко. — Може би в срок от една седмица.
— Така ли? И какво, по дяволите, смяташ да правиш цяла седмица в нашия град?
— Да разглеждам забележителности, да плувам, да намеря някое момиче и изобщо да почина малко.
— Ами? Не си намислил да навираш зурлата си в това убийство, така ли?
— Ще проследя с интерес прогреса на лейтенант Ренкин. Сигурен съм, че ще свърши добра работа и без моята помощ.