— Когато се върне, предайте му, че съм пристигнал. Ще бъда в стаята си.
— Разбира се, мистър Брендън.
Натикахме се с момчето и багажа в архаичния асансьор и се довлякохме до втория етаж.
Стая 245 беше малко по-голяма от клетка за зайци и гореща като фурна. Леглото не изглеждаше достатъчно голямо, за да побере дребен човек, ако се изтегне напълно, душът капеше, прозорецът не предлагаше никаква гледка. Единствената ми надежда беше, че всичко това няма да струва скъпо — не виждах друго предимство.
Момчето извърши обичайната проверка на щорите и ключа за осветлението, учуди се от изправността им и изчезна.
Повиках обслужващия етажа и поръчах бутилка „Ват’69“ с малко лед. После се съблякох и застанах под душа. Почувствах се чудесно, но щом се върнах в стаята, отново се облях в пот. Опънах солидна глътка уиски и тъкмо се канех да взема повторно душ, някой започна да чука на вратата ми.
Увих около кръста си хавлия и отворих.
На прага стоеше едър мъж с обветрено, червендалесто лице, покрито с лунички. Носът му стоеше на място така, сякаш някога е бил залепен там с лейкопласт. Всичко във фигурата на тоя човек издаваше полиция. Грамадните му лапи ме избутаха назад в стаята, а вратата тресна зад него.
— Ти ли си Брендън? — Гласът му гърмеше така, сякаш стоварваха чакъл от самосвал.
— Точно така. Какво обичате?
— Сержант Кенди от отдела за убийства — показа ми той полицейската си значка. — Познаваш ли Джек Шепи?
Малко е да се каже, че ме полазиха тръпки.
Не за първи път Шепи имаше неприятности с полицията. Преди шест месеца той насини окото на един от цивилните сътрудници и си спечели десет дни арест. Три месеца преди това беше ступал патрулиращ полицай и плати двадесет и пет долара глоба. С една дума, Джек много мразеше ченгетата.
— Да, познавам го. Да няма неприятности?
— Може и така да се каже. — Кенди извади пакетче с дъвка, отвори го и напъха доста парчета в отвора под носа си. — Можеш ли да го идентифицираш?
Това наистина опъна нервите ми.
— Да не е ранен при катастрофа?
— Мъртъв е — изрече с безразличие Кенди. — Побързай да сложиш нещо върху себе си, хайде! Колата чака долу. Лейтенантът те иска там, на мястото.
— Мъртъв?! — втрещих се в голямото червендалесто лице. — Какво се е случило?
Сержантът повдигна тежките си рамене.
— Лейтенантът ще ти обясни. Хайде, мърдай! Той мрази да чака.
Измъкнах набързо риза и панталон, прекарах гребена през косата си и седнах на кревата да обуя чорапите и обувките.
Ръцете ми леко трепереха.
С Джек се разбирахме. Обичахме силните преживявания. Той изгаряше като в огън през всяка минута на живота си — вземаше си от него много повече в сравнение с мен. Невъзможно беше да е престанал да диша.
Облякох се, налях си нова порция уиски — чувствах, че не мога без това.
— Ще пийнеш ли с мен? — погледнах Кенди.
Поколеба се за миг, облиза дебелите си устни, опита се да откаже, но не успя.
— Е, какво пък? Всъщност не съм на служба в момента… Налях му доза, достатъчна да повали кон заедно с каруцата, а той я изля в гърлото си, като че беше чиста водица.
— Да вървим — подкани ме, като изду бузи и се удари по гърдите, за да притъпи парливото усещане от горящата го течност. — Лейтенантът не обича да го задържат.
Слязохме с асансьора. В хола администраторът ме изгледа с облещени очи. Прислужникът също се бе ококорил. Сигурно ме смятаха за арестуван.
Двама възрастни джентълмени в бели пуловери се обтягаха на плетените столове до вратата. Те също ни зяпаха.
— Проклет да съм, ако това приятелче не е полицай — каза единият, когато минавахме покрай тях.
Вън ни чакаше полицейска кола. Кенди се настани зад кормилото, а аз — до него. Понесохме се бързо през странични малки улички, за да избегнем голямото движение по магистралата.
— Къде е намерен? — попитах полицая.
— На Бей Бийч1 — отвърна Кенди. Тежката му челюст работеше усърдно върху дъвката. — В кабините за преобличане. Надзирателя го е намерил в една от тях.
— Причината за смъртта? Сърдечен пристъп или нещо подобно? — поставих въпроса, който ме тревожеше от първия миг, след като чух, че е мъртъв.
Сержантът наду сирената, тъй като един кадилак се опита да му пресече пътя. Изсвириха гуми и кадилакът почти спря. Кенди профуча край него, мятайки свиреп поглед към шофьора.
— Бил е убит — каза след малко той.
Бях като гръмнат, стисках до болка ръце между коленете си, ударът беше неочакван и тежък. Не можех да промълвя нищо. Забих невиждащ поглед пред себе си и чувах само как Кенди тананика някаква неразбрана мелодия под носа си.