— За три седмици бях по работа в Ню Йорк — продължих, — а Шепи остана в агенцията. Телеграфира ми да замина за Сан Рафаел колкото се може по-бързо. Предстояла ни голяма работа за много пари. Приключих набързо ангажиментите си. Долетях до Лос Анжелос, взех влака и ето ме тук от днес преди обед, по-точно от 11,30. Пристигнах в хотела, където Шепи ми беше запазил стая. Не го намерих там, казаха ми, че излязъл. Тъкмо приключвах с душа си, когато сержант Кенди ме взе. Това е, което знам.
— И не ви е съобщил каква е работата, с която се залавя?
— Джек не беше голям любител на писмата — поклатих глава. — Предполагам, че е предпочел за по-кратко и по-бързо да ми разкаже всичко, когато се срещнем.
За малко полицаят потъна в размисъл.
— У вас ли е разрешителното ви?
Подадох му портфейла си, където бе и позволителното ми за работа като частен детектив. Прегледа съдържанието на портфейла с вещина и бързо ми го върна.
— Нямате ли представа кой го е наел и за какво?
— Абсолютно никаква.
— Ако научите, ще ми съобщите, нали? — От засенчения ъгъл на колата просветна острият му поглед.
— Вероятно. Но засега нищо не знам.
— Допускате ли да е водил бележки по случая, да е записвал някакви предположения? — Полицаят прекара ръка през лицето си и присви очи.
— Съмнявам се. Не обичаше писмената работа. Обикновено разследвахме заедно, а с писането се занимавах аз.
— Каква беше тая работа в Ню Йорк? Нали агенцията ви е във Фриско2? — и предъвка пурата в устата си.
— Ставаше дума за клиент, когото бях обслужвал и по-рано. Беше се преместил в Ню Йорк и ме помоли отново за услуга.
— Може би Шепи също е уважавал старите си клиенти. Не допускате ли да е приел поръчката на някой от тях?
— Възможно е, но не зная нито един от нашите клиенти да се е преместил тук.
— Мислите ли, че е бил убит заради нещо, на което се е натъкнал?
Изведнъж си спомних думите на администратора, че Джек е напуснал хотела с жена. Поколебах се за миг.
— Не знам. В хотела ми казаха за някаква жена. Потърсила го и излезли заедно. Падаше си по жените. Това беше най-голямата му слабост. Зарязваше работата си, ако срещнеше интересна жена. Случаят може да е бил тъкмо такъв и някой съпруг да не е одобрил поведението на половинката си. Това е само предположение, но в миналото той е забърквал страшни каши при подобни случаи.
— Имал ли е връзки с омъжени жени? — Върху лицето на Ренкин се появи гримаса.
— Важното беше жената да е хубава, Другото не го интересуваше. Не го обвинявам. Беше най-добрият ми приятел наистина, но щом се заловеше за някоя фуста, често ме е огорчавал в работата.
— Не е много обичайно явление съпруг да изкаже несъгласие с поведението на жена си чрез употреба на шиш за лед. Това е работа на професионален убиец — поклати глава неуверено лейтенантът.
— В случая самият съпруг може да е някой от професионалистите. Нямате ли зарегистриран такъв, който да си служи с шиш за лед?
— Не ми е известно, но имайте предвид, че се намираме в много богат град. Пълно е с всякакви типове и мнозина от тях са крайно опасни. Никой досега не е бил набождан с такова оръжие, но все пак някога нещо трябва да стане за първи път. — Той изтърси пепелта от пурата си и продължи: — Можете ли да научите каква е била новата му поръчка? Това е особено важно. Трябва да разберем има ли връзка между убийството и възложената му работа.
— Ако не е оставил някакви бележки в стаята си, не виждам какво може да се направи по въпроса. — В тона ми звучеше пълно безверие.
Най-напред се налагаше да изясня всичко за клиента на Джек, преди Ренкин да узнае, че съм в състояние да направя това. Трудно можех да се надявам на успех, но съществуваше известна вероятност Ела, нашата секретарка, да има някакви бегли данни.
— Е, добре, натисни сега педала! — наведе се напред Ренкин към шофьора.
След по-малко от пет минути спряхме пред хотел „Аделфи“.
Прекосихме хола, запътени към администратора, чиято тлъста гуша се тресеше, а очите му бяха изпъкнали от трудно потисканото вълнение.
Двамата възрастни джентълмени в бели пуловери сега бяха със съпругите си, излезли сякаш от страниците на викториански роман. Седяха неподвижни, зяпнали в нас, наострили уши.
— Да поговорим някъде, където тези стари гарвани не биха могли да ни слушат — повиши глас Ренкин така, че и те да могат да го чуят.
— Разбира се, лейтенант…– засуети се объркано администраторът и ни покани в малка стаичка зад бюрото си. — Да не би нещо да не е в ред?