Стоях на ръба на изкушението да му разкажа какво бушува в главата ми, но съзнавах, че не е дошло още времето му. Ако наистина ми предстоеше да издърпам чергата изпод краката на Крийди, нуждаех се от абсолютна сигурност по отношение на фактите.
— Ще ви се обадя утре — приключих с колебанията си. — Това е най-доброто засега.
— Добре, ето какво. Не оставайте сам тази нощ. На километри сте от всякаква жива душа. Тук би могло да ви се случи всичко и никой нищо няма да разбере. Защо не дойдете у дома? Ще се наспите на кушетката ми.
Поклатих глава.
— Не се тревожете за мен. Тук съм сигурен. Нищо няма да ми се случи до утре сутринта. Тогава, надявам се, ще бъде твърде късно да се случва каквото и да било.
Той присви рамене.
— Е, добре, но съм убеден, че рискувате страшно много. — Извади портфейла си и ми подаде визитна картичка. — Тук е моят домашен телефон. Ако ви потрябвам, ще бъда вкъщи до осем сутринта, а след това в редакцията.
— Пазете много бдително този револвер.
— Отивам да го заключа още сега. До скоро виждане!
— По някое време утре сутринта!
—– И се пазете!
—– Разбира се.
Останах загледан след него, докато стигна колата. После се обърна, махна ми с ръка и потегли. Стоях така, докато задните светлини на автомобила му се стопиха в тъмнината.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
I
Луната плуваше високо над палмите, като рисуваше под тях тъмни сенки и светли петна. Морето приличаше на сребърно огледало. Чуваха се само лекото плискане на вълните и съвсем тихият шум на минаващите по крайбрежния път коли. Застанал на верандата, загледан в светлините на Сан Рафаел, имах чувството за пълна откъснатост от света. Питах се дали не беше по-разумно да бях заминал с Хипъл. Ако някой възнамеряваше да ме очисти от лицето на земята, не съществуваше по-удобно място за целта от това усамотено бунгало.
Подпрях ръце на парапета и приведох рамене. Усещах се така уморен, че с усилие поддържах хода на мислите си. Далеч надясно трептяха светлините на училището по керамика. Удивлявах се какво ли прави в този момент Хаан, чието истинско име беше Джек Бредшоу.
Сега мистерията с кибрита беше разгадана, но все още не бях абсолютно сигурен кой е убиецът на Шепи. Имах чувството, че стоя на прага на разкриването му. Оставаше само още едно малко късче от мозайката да легне на своето място и картината да бъде напълно завършена.
Не виждах никакъв смисъл да стоя навън в тъмното и реших да се отпусна на леглото. До утре не можех да направя нищо повече. Обърнах се и влязох в хола. Заключих френската врата и прибрах двете чаши в бара.
Огледах се наоколо, за да се убедя, че в пепелниците не е останала някоя горяща цигара, и пристъпих към електрическия ключ. Тъкмо посягах да угася лампите, когато извънредно лек шум ми подсказа, че вече не съм сам в бунгалото. Една секунда останах неподвижен, силно изплашен, а устата ми внезапно пресъхна. Спомних си с ужас, че нямам никакво оръжие — Ренкин беше взел пистолета ми, а колта на Бриджит бях предал на Хипъл. Като далечно ехо прозвучаха в главата ми и думите на Хипъл за неблагоразумието ми да остана сам тук: „На километри сте от всякаква жива душа. Всичко би могло да ви се случи и никой нищо няма да разбере.“
Шумът идваше от човек, влязъл в спалнята. Отчетлив, макар и тих шум от крак, поставен върху голия под — някой, промъкващ се крадешком.
Натиснах електрическия ключ и стаята потъна в мрак.
Лунна светлина нахлуваше през големия прозорец и образуваше обширно сребристо езеро върху килима в отдалечения край на хола. Мястото, където стоях, беше потънало в тъмнина.
Стоях напрегнат, заслушан с разтуптяно сърце.
Шумът от придвижване в спалнята се повтори, а после вратата изскърца леко и започна да се отваря бавно.
— Стой, където си! — изкрещях. — Иначе ще получиш куршум в червата!
Веднага след това се отпуснах на коляно, очаквайки изстрел от пистолет, но вместо него чух тих, сподавен вик:
— Лю?
Гласът на Марго.
Изправих се и запалих лампите. На прага стоеше Марго. Очите й бяха разширени от уплаха, лицето й — напрегнато. Беше облечена в найлонова нощница, прозрачна като стъкло. Изглеждаше много повече от красива — видение, дошло от друг свят.
— О, Лю! Изплаши ме до смърт!
— До смърт? А това, което ми причини ти? Едва не ми се пръсна сърцето! Какво правиш тук?
— Върнах се. Толкова се безпокоях за теб, скъпи! Не знаех какво да правя. Откарах колата до пътя и се върнах пеша. Чаках навън в тъмното. Полицаите пристигнаха пак, а после си заминаха. Стана ми студено и влязох да те дочакам. Току-що се събудих.