II
Върнах се в хотела малко след 13,30 и отидох направо горе. Когато минавах покрай стаята на Шепи, реших да надникна. Вратата и без това беше отворена. Едър човек с провиснал костюм стоеше до прозореца с ръце на кръста, загледан навън. Обърна се и заби в мен остър, враждебен поглед. Заприлича ми на бивш полицай. Предположих, че е хотелският детектив.
— Какво, прибраха катуна и заминаха, а? — запитах и влязох без покана.
— Какво търсите тук? — избоботи той със стържещ бас.
— Аз съм Брендън, от съседната стая. Вие Грейвс ли сте?
Напрегнатият му израз се смекчи малко и той кимна.
Стаята бе вече поразтребена. Перушината беше прибрана, въпреки че тук-там все още се търкаляха пера. Чекмеджетата бяха затворени, пълнежът на дюшека напъхан обратно, листовете — прибрани. Багажът на Джек стоеше струпан в един от ъглите: два овехтели куфара, шлифер, шапка и ракета за тенис в калъф. Малка купчина вещи. И нищо не напомняше човека с неговата външност, сила и жизненост.
— Приключиха тук, а?
Грейвс кимна отново.
— Ще трябва да изпратя вещите му у дома. Кой може да ми помогне?
— Джо, прислужникът на етажа, ако му наредите.
— Добре. Елате в моята стая. Имам бутилка уиски.
Пълното му лице светна. Не би ме изненадал, ако ми каже, че няма много приятели.
— Навярно ще мога да отделя няколко минути.
Влязохме в моята стая. Грейвс седна на дървения стол, а аз — на леглото. Поръчания лед се бе стопил отдавна. Не позвъних за нов. Налях в чашата му три пръста, а в своята — един. Наблюдавах го как подушва течността. Кръгло затлъстяло лице, сред мустаците — бели косъмчета. Погледът му бе твърд, подозиращ и уморен. Навярно не е много радостно да си детектив в такъв скапан хотел.
— Знаят ли кой го е убил? — попита той, след като дръпна прилична глътка.
— И да знаят, не са ми казали. Видяхте ле момичето, с което е излязъл?
— Видях я — кимна и извади пакетче „Лъки Страйк“, предложи ми и сам запали. — Ченгетата тук се сработват само с детективите от големите хотели, а на дребните риби като мен на обръщат внимание. Окей, да си правят каквото щат. Ако това градско конте Ренкин беше поговорил с мен, можех да му кажа нещичко, ама не, ще говори с Бруър. И знаеш ли защо? Защото Бруър може да си позволи да връзва копринена вратовръзка, само затова.
— Какво би му казал ти?
— Нали поиска от Бруър описание на момичето? По това можеш да го разбереш що за полицай е. Какво ще види Бруър у нея? Само дрехите и. Наблюдавах я внимателно. Така се беше натруфила, че да не бъде разпозната. Преди всичко разбрах, че е руса. Или имаше перука, или бе боядисала косата си. Не зная кое от двете, но съм убеден, че е руса.
— Защо си така сигурен?
— Аз вярвам на на очите си — засмя се горчиво Грейвс. — Ръцете и бяха голи. Косъмчетата по тях бяха руси. Имаше кожа и черти на руса жена.
Не ми взе кой знае колко акъла със своите заключения. Косъмчетата по ръката могат да станат светли и от слънцето. Не му го казах, за да не го обезкуражавам.
— Трениран съм да забелязвам издаващите човека дребни навици — продължи той. — Тя престоя в хола около пет минути. През цялото време сякаш свиреше на пиано с дясната ръка върху бедрото си — и Грейвс се изправи да ми демонстрира движенията и. — Плъзгаше пръсти по крака си, ей така, непрекъснато. Здраво внедрен навик. Не бе номер. Вършеше го несъзнателно.
Отпих една глътка, докато обмислях новата информация.
— Полицията ще си отвори доста работа да търси такова момиче — казах накрая.
— Да — засмя се иронично той, — но преди всичко трябва да знаят този факт. Той може да има голямо значение.
— Наистина е така. А какво мислиш за професията и?
— Трудно е да се каже — повдигна тежките си рамене Грейвс. — Може да е от ония в киното. Не зная точно: манекен, певица, актриса. Облеклото и беше елегантно и стилно.
Грейвс запали нова цигара и разтърси глава.
— Няма да ме изслушат даже ако си направя труда да ида до полицията. Нямат време за незначителни хора като мен. Да вървят по дяволите!
— А приятелчето, тършувало из стаята на Шепи, как се е добрало до там?
— Използван е ключът на Шепи. След като се е справил с жертвата си, убиецът е взел ключа и е побързал да дойде тук. Влязъл е и е обърнал стаята наопаки. Чувствал се е сигурен, понеже прислугата ни е недостатъчна и по това време от предобеда горе няма никой.
Беше време да го уведомя, че повече или по-малко сме колеги. Извадих служебната си карта и му я подадох.
— Не разпитвам само за развлечение — добавих.
Той огледа картата, намръщи се, поотри дебелия си нос и ми я върна.