— Предлагах ти да се оженим.
Тя не отвърна нищо.
Той я загледа пронизително. Погледът му се впи в очите й. Грейс затаи дъх. О, господи, пак ще й направи предложение! Той спря да я гледа.
— Никога не съм мислил да те излагам на показ, както се изразяваш — изрече той бавно. — Но също така не желая да те представя на моето семейство в тези дрипи, които носиш сега.
Стори й се, че не е чула добре думите му.
— Какво?
— Не смятам да те представя на моето семейство облечена като някоя… — той премълча думите, които му бяха на езика — като някоя стара мома.
На нея й прилоша.
— Какво искаш да кажеш?
— Колко пъти трябва да ти го казвам? — запита той вече напълно обезсърчен.
— Кога ще се срещна с твоето семейство? — обхвана я неподправен ужас.
Погледът му я пронизваше.
— Мислех да тръгнем за там след няколко седмици или дори по-рано. Не съм си ходил отдавна вкъщи, а сестра ми, мъжът й и децата им са там.
Тя с усилие запази спокойствие. След няколко седмици. Имаше още време. Беше абсолютно невъзможно да се срещне със семейството му — нито сега, нито когато и да е занапред!
— От какво се боиш, Грейс? От нещо друго, а не от презрение, нали? То е по-опасно за теб, нали? Защото, ако наистина се боеше от хорските приказки и лошото мнение на другите, никога нямаше да приемеш моето предложение от онази нощ, а щеше да приемеш предложението ми за брак. Страхуваш се, нали?
Тя скръсти ръце на гърдите си. Мразеше способността му да разчита чувствата й.
— Не.
— Ти не желаеш да си красива. Боиш се от това. Един господ знае защо. През целия си съзнателен живот си бягала от възможността да бъдеш привлекателна жена, каквато си всъщност. Не разбирам — по лицето му се изписа твърда упоритост. — Но съм уверен, че ще се опитам да разбера.
— Рейд — каза тя, без да съумее да се удържи да не протегне ръка към него. — Не искам мъжете да ме гледат и да виждат само поредното хубаво личице.
— Защо не?
— Защото трябва да постигна нещо в живота си! И похотливите мъже, които могат да мислят за едно-единствено нещо, няма да ме отклонят от целта!
Той я изгледа внимателно.
— Вие сте твърде необикновена жена, Грейс О’Рурк.
Нотката в гласа му я стопли и изпълни с надежда.
— Моля те, не ме карай да отивам при мисис Гарот.
Погледът му вече не беше толкова остър. Усмивката му бе унила.
— Какво пък — каза той, — ако Мохамед не отиде при планината, мисля, че планината ще дойде при него.
Той се върна след един час с един от хотелските прислужници. Носеха голям куфар. Рейд даде бакшиш на момчето и затвори вратата. Усмихна се на Грейс.
— Ето планината, милостива госпожице — закачи я той.
— Какво си направил?
— Е, мисис Гарот не се крие в куфара — каза той и го отвори. — Но смята това за твърде необичайно.
Сърцето й се сви. Знаеше, че макар и да не й се наложи да ходи при шивачката, той ще продължи да настоява да я облече така, че да личи, че е негова любовница. Примигна при вида на бижуто, което той измъкна от куфара — рокля от мека сива коприна, която стигаше до шията и беше напълно порядъчна на пръв поглед. Той я погледна.
Сърцето на Грейс заподскача високо. Той продължи да изважда съдържанието на куфара. Дрехите бяха в нежно виолетово, в горско и ментово зелено, в наситен прасковен цвят и в небесносиньо.
— Лично аз смятам — каза той, — че ти ще изглеждаш великолепно в излъчващи енергия наситени цветове като смарагдовозелено, царско — синьо и тъмномораво. Но… — той въздъхна и се усмихна. — Имам чувството, че ще предпочетеш тези.
Тя докосна с пръст изящната лека вечерна рокля в прасковен цвят с миниатюрни перлени копченца, най-фина дантела и моден турнюр. Беше невероятно красива. Видът й бе точно такъв, какъвто той искаше.
— Пробвай я — настоя леко той.
Грейс вдигна блесналия си от щастие поглед към него. Облиза устни. Рейд, наистина…
— Хайде, по-смело! — каза той с усмивка. — Няма нищо лошо в това да желаеш тази дреха. Просто искам да ми разрешиш да ти дам и други като нея.
Тя се вгледа в изисканата рокля. Наистина я искаше. Искаше да я притежава, искаше да я облече. Това беше най-хубавата рокля, която бе виждала или докосвала някога. Изведнъж се поддаде на импулса, сграбчи я и се втурна към паравана в дъното на стаята. Последва я плътният сърдечен смях на Рейд.
— Трябва ли ти помощ? — извика той.
Тя долови закачливата сладострастна нотка в гласа му, но беше твърде заета да снема бързо от себе си сивите памучни дрехи.
— Не — отвърна тя, докато се измъкваше с мъка от полата я подритваше настрана. Плъзна се в прасковената рокля. Вдигна си корсажа и с облекчение забеляза, чу вратът и ключицата й се виждат, но цепката на бюста не се е оголила. Дори най-добре възпитаните дами носеха рокли с неприлично изрязани деколтета вечер. Тя бе доволна от неговия избор, колкото и смешно да звучи това.