Лицето на Рейд остана неподвижно. Усети, че около него настъпи дълбока и въпросителна тишина. Сторм се съвзе първа и го стисна за ръката.
— Май казах нещо неприятно. Съжалявам, Рейд. — Усмихна му се несигурно.
Рейд нямаше сили да отвърне на усмивката й.
— Ник е добре — каза той. — Той се е посветил изцяло на възстановяването на Драгмор.
Нима е бил само преди няколко месеца в Европа? Струваше му се, че оттогава са минали години. Сякаш това се бе случило в някакъв друг живот — живот преди Грейс. А сега Грейс изчезна от живота му.
— Що се отнася до дамата, тя претърпя злополука. — Запита се дали гласът му им се струва толкова дрезгав, колкото изглеждаше на самия него.
— Всички да влизат във всекидневната — изкомандва Миранда и опари с поглед Сторм. — Дерек, налей малко бренди. Гладен ли си, Рейд? Изглеждаш ми много отслабнал.
Този път устните му се извиха в усмивка.
— Не, мамо, не съм гладен, но малко бренди ще ми дойде добре.
Той стискаше здраво преградата в яслата и гледаше втренчено неясните очертания на расовия жребец на Дерек. Беше пълнолуние. Луната светеше много ярко. Навсякъде около него се чуваха познатите тексаски нощни звуци, с които бе израснал. Обаче тази вечер не му беше уютно сред тях. Една сова изкряска. Рейд се облегна на преградата и се втренчи напосоки в полумрака. Ранчото зад него беше почти тъмно, като изключим светлините в неговата стая и в спалнята на стопаните.
Вътре в нея стоеше Миранда с четка в ръка. Прекрасното й лице се бе напрегнало от тревога.
— Той е излязъл да се поразходи, Дерек. Преживял е нещо страшно.
— Знам — каза Дерек. — Забелязах това още в първия миг, в който го видях. Не се усмихва весело. В очите му няма блясък. — Той погледна жена си. Страдание изпълваше погледа му. Той споделяше скръбта на детето си. — Смяташ ли, че тя е мъртва?
— Смятам, че той има нужда от теб — каза Миранда. Малката й ръка стисна голямата му десница. — Не мога да понеса да го гледам така. Рейд винаги е бил обичлив и не е спирал да се смее. А сега сякаш някой непознат ни е дошъл на гости!
Дерек излезе навън. Не се опитваше да прикрие приближаването си. Знаеше, че Рейд го чува, въпреки че той не се обърна, защото Рейд му беше син и бе обучен да действа и мисли като апах. Когато Дерек застана до него при оградата, Рейд сведе глава в знак на признателност. Отмина един миг.
— Той е самата красота, татко. Гласът му бе груб.
Дерек отпусна ръката си на гърба на сина си.
— Какво е станало, Рейд?
Рейд издаде звук на протест, докато гледаше ботушите си, само че сега гледаше сякаш през мъгла. Премигна гневно. Не беше сигурен, че ще успее да проговори, дори и да искаше.
Дерек не премести ръката си. Стисна рамото му.
— Излей болката — каза той. — Трябва да излееш болката.
Рейд се задави и си пое дълбоко и продължително дъх. Поклати глава отрицателно. По лицето му се стичаха сълзи. Пое си безсилно дъх.
— Татко — успя да отрони той. — Искам да остана сам.
Ръката на Дерек се премести на шията му. Стисна я.
— Обичаше ли я?
Горещият натиск на бащината му ръка и дълбоко личният въпрос отприщиха всичко, което му се бе събрало на душата. Сгърчи се над перилото и нададе силно ридание.
— О, по дяволите — простена той.
— Съжалявам, синко — каза Дерек и го притегли към себе си, докато сведената глава на Рейд не докосна рамото му. Щом усети колко близо са един до друг, Рейд се напрегна и дръпна, но баща му го стисна още по-силно.
— По дяволите — каза той. — Извикай, ако ти се иска. Аз съм твоят баща и те обичам.
Рейд извика.
28
Пролетта на 1876
Грейс разглеждаше през прозореца отминаващите гледки от Източен Тексас. Изненада се от вида на тучните пасища, от пищно избуялите наскоро засадени памучни полета, от дебелите дъбове и кипариси. Изпита неудобство. Чувстваше се така от мига, в който влакът навлезе в областта край Мисисипи. Това нямаше нищо общо с времето, защото пролетта беше приятна. Лошото си настроение дължеше на Рейд. Не го забрави през последните осем месеца, но когато в Ню Йорк узна, че той е отишъл на юг, усети леко облекчение. Сега само се питаше дали е останал на юг и ако е така, къде е… не че това имаше някакво значение.
За щастие лекционната й обиколка не включваше Начез. Грейс знаеше, че няма да понесе спомените, които ще я връхлетят, ако стъпи в този град. Питаше се дали той е още там, но той, разбира се, не беше. Но дори и да беше, досега ще се е появила до него нова жена, нова любовница. Заболя я непоносимо от тази мисъл, дори след като бе изминало толкова време.